Kolekcionerat na tatuirovki полностью

-      Мислех си за птици - обясни Райм, като кимна към гнездо­то на сокол-скитник на перваза от външната страна на прозоре­ца, добре защитено от лошото време.

- Искаш да се представям като Хари „Гълъбчето“. - Полица­ят поклати глава. - Изключено.

Сакс се изсмя. Криминалистът го погледна мрачно:

-      Все ми е едно. Измисли си сам проклетото име.

-      Стан Валенса. Бащата на майка ми.

-      Хубаво. - Райм погледна нетърпеливо към един кашон в ъгъла. - Ето, вземи един от ония.

-      Какво са това?

-      Предплатени мобилни телефони - обясни Сакс. - Държим винаги пет-шест на разположение за операции като тази.

Младият полицай взе един телефон.

-      „Нокия“. Хъм. Сгъваем. Модерна работа - измърмори със сдържан сарказъм.

Преди да набере, Амелия го предупреди:

-      Само се постарай да запомниш добре номера, за да не се запънеш, ако някой те попита.

-      Да, добре.

Пуласки набра номера на личния си телефон с предпла­тения. Погледна номера, после излезе, за да се обади в бол­ницата.

Сакс и Райм се заеха с доклада за убийството пред кмет­ството и нанесоха някои корекции. Пуласки се върна след мал­ко и обяви:

-      От болницата още чакат някой да им каже къде да изпратят тялото. Директорът на моргата каза, че очаква да му се обадят в близките часове.

Райм го изгледа изпитателно:

-      Готов ли си за мисията?

-      Предполагам. Да.

-      Ако има погребение, ще отидеш там. Ако не, искам да си в погребалния дом в момента, когато се появи някой за тленните останки. Цветята от мен ще бъдат там. А това е отличен повод за разговор: човекът, когото Ричард Логаи се е опитал да убие и който го е изпратил в затвора, праща цветя на погребението му.

-      Като какъв трябва да се представи Валенса?

-      Като сподвижник на Логан. Точно какъв, не знам. Трябва да помисля. Но трябва да е загадъчен, опасен тип. - Райм се намръщи. - Иска ми се да не приличаше на момченце от църко­вен хор. Всъщност пял ли си в хора?

-      И аз, и брат ми.

-      Е, сега ще трябва да се преструваш на гадняр.

-      Не забравяй, че трябва да изглеждаш опасен - напомни Сакс. - И загадъчен, макар че това ще е по-лесно.

Том донесе на Райм кафе в чаша, снабдена със сламка. Явно бе забелязал жадния му поглед към чашата на Сакс. Той кимна за благодарност.

Стара семейна двойка...

-      Олекна ми, Линкълн - отбеляза Том. - За момент наисти­на си помислих, че си се разнежил. Беше смущаващо. Но сега, като знам, че е план за разкриване на близките на покойника, това върна вярата ми в теб.

-      Близко е до ума - измърмори Райм. - Знаеш ли, аз не съм чак такова студенокръвно, за каквото ме мислят всички.

По ирония той наистина искаше да изпрати цветя и по сан­тиментални причини - за да засвидетелства уважение на един достоен противник. Подозираше, че Часовникаря би направил същото за него.

Гледна точка за смъртта едно и Гледна точка за смъртта две, разбира се, не се изключваха взаимно.

Райм се сепна.

-      Какво? - попита Сакс.

-      Каква е температурата навън?

-      Около нулата.

-      Предното стълбище заледено ли е? - Къщата му имаше стълби и рампа за инвалидни колички.

-      Задното беше. Предполагам, че и предното е заледено.

-      Мисля, че имаме гости.

Макар да нямаше твърди доказателства, Райм вярваше, че след злополуката, лишила го от голяма част от сетивата му, оне­зи, които се бяха съхранили, се бяха изострили. Най-вече слу­хът. Бе чул скърцане на ледени кристалчета под нечии крака на предното стълбище.

След няколко секунди се позвъни и Том отиде да отвори.

Шумът от стъпките, приближаващи се по коридора, издаде кой е посетителят.

-      Лон.

Детектив първи ранг Лон Селито се показа зад ъгъла и мина през сводестия вход на лабораторията, като събличаше палтото си „Бърбъри“. Беше тъмносиво на цвят и измачкано, което бе характерно за повечето му дрехи заради пълнотата и небреж­ността му. Райм се питаше защо не носи повече тъмни дрехи, така нямаше да личи колко са измачкани. Но след като Селито свали палтото и се настани на един плетен стол, тъмносиньото му сако отдолу също се оказа цялото в гънки.

-      Кофти време - измърмори детективът, като изтръска ня­колко снежинки от прошарената си коса. Проследи ги с поглед. - Оп, извинявам се.

Том му каза да не се притеснява и му донесе кафе.

-      Кофти - повтори детективът.

Обгърна чашата с длани, както бе направила Сакс преди това. Загледа се през прозореца, където зад соколите се вижда­ха сипещи се мокри снежинки, мъгла и черни клони. И почти нищо друго от Сентрал Парк.

Райм не излизаше много, затова не обръщаше голямо вни­мание на времето, освен ако не беше фактор в някое местопрес­тъпление. Или когато му служеше като ранна предупредителна система за неочаквани гости.

-      Почти сме готови - каза той, като кимна към доклада за убийство пред кметството.

-      Да, да, но не съм дошъл за това - изстреля Селито като една дума.