— Така е — въздъхна той, помълча, после заговори: — Виж какво, Сюзан. Не бих си позволил да те въвлека във всичко това, но…
— Не се казвам Сюзан! — прекъсна го с решителен тон тя.
— Добре, ясно.
— Освен това… Ако ми кажеш истинското си име, и аз ще ти кажа моето.
Стоун се поколеба за миг, после кимна:
— Франклин. Но всички ме наричаха Франк. А ти?
— Елинор. Приятелите ми викат Ели.
— Значи Франклин и Елинор, а? — развеселено я погледна той.
— Ти започна пръв! — обвинително извика тя, но устните й се разтеглиха в усмивка. После усмивката се стопи, а очите й се напълниха със сълзи. — О, Джонатан!
Стоун нежно я прихвана за рамото.
— Не мога да повярвам! — изхлипа тя. — Не го бях виждала цели петнайсет години!
— Няма нищо лошо, ако все още го обичаш.
— До този миг изобщо не бях сигурна.
— Никой закон не забранява подобни неща.
— Ще се оправя — тръсна глава тя. — Била съм и в далеч по-тежки ситуации, повярвай ми.
Избухна в плач в момента, в който изрече тези думи, а Стоун внимателно я притегли към себе си. Двамата седнаха на бетонния тротоар. Стоун я прегърна през рамото, а тя зарови лице в гърдите му. Сълзите й бързо намокриха ризата му и проникнаха до кожата.
Пет минути по-късно тя се успокои. Сълзите й секнаха, остана само хълцането. Отдръпна се от него, разтърка с юмрук подпухналите си очи и подсмръкна.
— Извинявай. Никога досега не съм си изпускала нервите по подобен начин.
— Нормално е да си поплачеш за любим човек — рече Стоун.
— Не е точно така… Искам да кажа, че ти никога…
Стоун сложи длан върху устата й и тихо промълви:
— Истинското ми име е Джон. Джон Кар.
Тялото на Анабел се стегна за миг, после отново се отпусна.
— А аз съм Анабел Конрой. Приятно ми е да се запознаем, Джон. — От устата й излетя дълбока въздишка. — Уф, не бих казала, че подобни неща ми се случват често!
— В смисъл да използваш истинското си име? — вдигна очи той. — Мога да те разбера. Човекът, на когото се разкрих за последен път, направи опит да ме ликвидира.
Стана и й протегна ръка. Анабел се възползва от помощта му, но пръстите й останаха преплетени с неговите.
— Благодаря ти, Джон. За всичко… — Забеляза смущението му и побърза да добави: — Да вървим да търсим Милтън и Кейлъб. Може би изпитват отчаяна нужда от спасители. — Задържа за миг очите си в неговите, после тръсна глава. — Хайде!
Обърнаха се и затичаха по пътя.
Свързаха се с Кейлъб от телефонния автомат на една бензиностанция. Макар и ненапълно възстановен от шокиращото откритие в къщата на Джуъл Инглиш, той успя да им разкаже какво се беше случило. После позвъниха на Рубън и се разбраха да се видят в тайната квартира на Стоун. Един час по-късно двамата с Анабел вече разказваха премеждията си.
— Мамка му! — изръмжа Рубън. — Слава богу, че си се сетил за кислородната бутилка, Оливър.
След това дойде ред на Кейлъб и Милтън.
— Обадихме се на полицията от уличен телефон — каза в заключение Кейлъб. — Но това ни отне цял час, защото в ерата на мобилните телефони никой вече не мисли за добрите стари улични автомати. Слава богу, че се сетих да взема онзи свещник, защото по него бяха отпечатъците ми.
— Докосва ли нещо друго? — попита Стоун.
— Хванах се за парапета пред входа — отвърна с тревога Кейлъб и хвърли унищожителен поглед към Милтън. — Защото това техничарче реши да ми изкара ангелите! Не помня, може би съм пипал и нещо друго в къщата. В онзи момент просто бях блокирал.
— Знаеш ли дали пръстовите ти отпечатъци са вкарани във федералния архив? — сбърчи вежди Стоун.
— Естествено — отвърна с въздишка Кейлъб. — А това означава, че копоите отново ще почукат на вратата ми!
— Но каква е връзката на този Норман Джанклоу с цялата история? — попита Рубън.
— Може би е бил шпионин също като Инглиш — отвърна Стоун. — Което вероятно означава, че книгите, които е поръчвал, също са съдържали кодирана информация.
— А двамата само са разигравали неприязън помежду си — добави Кейлъб.
— Добре, но защо са убили Джанклоу? — настоя Рубън.
— Може би от страх, че историята започва да се разплита — предположи Анабел. — Отстранили са Инглиш и са подхвърлили трупа на Джанклоу за заблуда на полицията.
— В такъв случай съм на мнение, че са успели — въздъхна Кейлъб.
— Трябва да отидем в полицията! — мрачно отсече Милтън.
