— Да. Превръща се в газ благодарение на високата скорост, с която излита от вентила.
— Трябва да е адски студен.
— Точно така. Ако се окажеш на пътя му, положително ще се вдървиш за секунди.
— Друго?
— Предполагам, че ако остане достатъчно дълго в такава среда, човек действително може да се задуши. Елементарен физически закон: липсата на достатъчно кислород за огън означава, че условия за живот също липсват.
— Възможно ли е този газ да предизвика инфаркт?
— Не знам. Но в случая едва ли има значение, защото системата не се е задействала. Иначе щеше да се включи алармената инсталация в цялата сграда. Джонатан не би я чул само ако вече е бил мъртъв.
— А ако някой умишлено е изключил тази инсталация?
— Кой би могъл да го направи? — скептично попита Кейлъб.
— Не знам — отвърна Стоун и спря поглед върху голямата решетка, монтирана на колоната между два рафта. — Предполагам, че това е отворът на климатичната инсталация… — Изчака кимването на Кейлъб и посочи с пръст изкривената решетка. — Нещо трябва да е паднало отгоре й.
— Случва се — сви рамене Кейлъб. — Особено когато използваме количките.
— Ще помоля Милтън да проучи по-подробно действието на халона — реши Стоун. — А връзките на Рубън с бившите му колеги от ФБР и отдел „Убийства“ на Военното разузнаване може би ще ни помогнат да научим нещо повече за разследването.
— Довечера имаме среща с Винсънт Пърл в къщата на Джонатан — напомни му Кейлъб. — Не мислиш ли, че предвид развоя на събитията е по-разумно да я отложим?
— Не — възрази Стоун. — Тази хора ще ни открият навсякъде. Предпочитам да потърся истината, вместо да чакам удара.
— Боже, защо не станах член на някой скучен читателски клуб? — промърмори на излизане Кейлъб.
Вечерта се натовариха на очукания шевролет и потеглиха към дома на Дехейвън. Междувременно Милтън бе успял да изрови купища информация за противопожарните системи. Според сбития му доклад халон 1301 бе газ без цвят и мирис, който потушава огъня чрез химическа реакция с кислорода във въздуха, понижавайки рязко нивото му. Изпарява се бързо, без да оставя следи. При включена система действа в продължение на десетина секунди.
— Може ли да бъде смъртоносен? — попита Стоун.
— Зависи колко дълго оставаш под влиянието му, а също така и от нивото на концентрация. В определени случаи води до сърдечен удар.
Стоун хвърли тържествуващ поглед към Кейлъб.
— Нека не забравяме, че заключението на патолога сочи белодробен инфаркт — напомни му Милтън. — Ако е получил сърдечен удар, щеше да пише „инфаркт на миокарда“. Сърдечните и мозъчните удари оставят изключително ясни физиологически следи, които никой патолог не би пропуснал.
— Разбирам — кимна Стоун. — Но ти спомена, че е възможно да се е задушил.
— Не мисля — поклати глава Милтън. — Особено след това, което чух от Кейлъб.
— Позаинтересувах се от противопожарната инсталация на библиотеката — поясни Кейлъб. — Оказа се от типа БВСЕ, или „Без вредни странични ефекти“ — стандартна за повечето противопожарни системи. Тя е снабдена с контролиращи сензори за нивото на опасните химикали във въздуха, което означава, че посетителите разполагат с достатъчно време да напуснат помещенията, преди да бъдат обгазени. Но Джонатан би доловил съскането на газа дори при изключена алармена система. Няма начин да е бил толкова обгазен, че да не е в състояние да избяга.
— От всичко това стигам до заключението, че подозренията ми са несъстоятелни — каза след кратко колебание Стоун и насочи вниманието си към улицата. Току-що бяха завили по тясното платно на Гуд Фелоу Стрийт.
— Това не е ли Винсънт Пърл? — попита той.
— Той е — раздразнено изсумтя Кейлъб. — Подранил е, защото сигурно изгаря от нетърпение да разбие на пух и прах моята теза за Масачусетския псалтир.
— Доколкото виждам, оставил си е робата у дома — иронизира Рубън.
— Отваряйте си очите! — предупреди Стоун, отключвайки вратата. — Сигурен съм, че ни наблюдават.
Сякаш в потвърждение на думите му бинокълът на отсрещния прозорец се насочи към групичката пред входа, към която се присъедини Пърл. Собственикът му използва и предварително зареден фотоапарат, за да направи съответните снимки.
Влязоха в къщата. Стоун предложи в приземието да се спуснат само Кейлъб и антикварят, а останалите да чакат горе.
— Долу е доста тясно, а и вие сте хората, които разбират за какво става въпрос — обясни той. — През това време ние ще останем тук.
Кейлъб не се очарова от предложението, защото това означаваше доста напрегнати минути в компанията на експерта. Самият Пърл го погледна с известна доза подозрение, след което сви рамене.
— Всъщност това няма да продължи дълго. Едва ли ще ми трябва много време, за да установя, че не става въпрос за оригинал на псалтира.
— Не бързайте все пак — подвикна Стоун след двамата мъже, които се насочиха към асансьора.
— И се пазете от дървениците — добави Рубън.
Стоун едва изчака затварянето на вратата и каза:
— Окей, а сега да направим един бърз оглед!
— По-добре да изчакаме Пърл да си тръгне — възрази Милтън. — А след това спокойно ще свършим тая работа с помощта на Кейлъб.
