Колекционерите полностью

— Времената са такива. А на момчетата нищо им няма, само дето са малко зеленички. Играта обаче си е същата и никога няма да ни подведе… — Размаха пачката и я натика обратно в кесията на колана си, после сбърчи вежди. — Все пак е гадно да ми се правиш на ченге!

— Да съм казала такова нещо? — отвърна с усмивка червенокосата. — Хората просто ме възприеха като ченге. Това крепи кариерата ни, Лио. Ако имаш достатъчно кураж, хората те вземат за такъв, какъвто искаш. Между другото ти току-що направи опит да подкупиш ченге!

— Скромният опит ме учи, че това съвсем не е невъзможно. — Лио й поднесе пакета цигари, който измъкна от джобчето на ризата си.

Анабел отказа с поклащане на глава и смени тона:

— И колко изкарваш от дребните измами?

Лио дръпна от цигарата, погледна я подозрително и изпусна дима през ноздрите си, имитирайки насрещните комини, които продължаваха да бълват отрова.

— Тортата се разпределя — промърмори той. — Трябва да се грижа и за работниците си.

— Работници? — изсмя се тя. — Остава да кажеш, че им плащаш и осигуровките! — Не го изчака да отвърне, усмивката й се стопи. — Играта „Монти“ винаги е била в обсега на радара ми, Лио. Затова казвай колко. Питам, защото имам основателни причини.

Облегна се на стената, скръсти ръце и зачака.

— Работим на пет места, като се сменяме — обясни Лио. — Средно по шест часа на ден. На добро място се изкарват три-четири бона. Тук има много момчета от профсъюзите, дето не си знаят мангизите. Но скоро изчезваме. Говори се за нови съкращения в бранша, няма смисъл да ни запомнят физиономиите. Е, ти знаеш това по-добре от мен, излишно е да ти обяснявам. От цялата работа изкарвам към шейсет бона, но напоследък разходите са високи. Спестил съм към трийсет, до зимата трябва да ги удвоя. Така ще се закрепя за известно време.

— Но само за известно време, нали? — Анабел Конрой пристъпи към масата да си прибере картата и тенекиената значка. — Искаш ли да спечелиш големи пари?

— Когато ми зададе този въпрос за последен път, стреляха по мен!

— Стреляха по нас, защото ти прояви алчност!

Вече не се усмихваха.

— За какво става въпрос? — попита Лио.

— Ще ти кажа, но след като направим една-две дребни акции. Трябват ми малко налични за големия удар.

— Големият удар! Кой днес се занимава с такива неща?

Тя извърна глава и го изгледа от горе до долу. С ботушите на високи токове беше почти метър и осемдесет.

— Аз. И никога не съм спирала.

— При последната ни среща не беше ли брюнетка? — попита Лио, най-сетне забелязал червената й коса.

— Такава съм, каквато трябва да бъда.

По лицето му пробяга усмивка.

— Ей богу, Анабел! Все си е същата!

— Не същата, а по-добра — отвърна с твърд поглед тя. — Включваш ли се?

— Какво е нивото на риска?

— Високо. Хонорарът също.

Наблизо писна оглушителна автомобилна аларма, но никой от двамата не трепна. Без железни нерви и самообладание престъпници от техния калибър стават клиенти на местата за изтърпяване на наказания или просто умират.

— Окей, включвам се — съгласи се най-сетне Лио. — А сега какво?

— Сега ще привлечем още двама души.

— Значи мач на звездите, а? — поинтересува се с блеснали очи той.

— Големите удари се правят от най-добрите — кимна Анабел и вдигна черната дама. — А печалбата ще ми изплатиш под формата на една вечеря.

— Боя се, че ресторантите наоколо не предлагат изтънчено меню.

— Няма да ядем тук. След три часа отлитаме за Ел Ей.

— Какво?! Не съм си събрал багажа, а нямам и билет!

— Имаш. Пуснах го в горния джоб на якето ти, докато те обискирах. — Очите й изразително опипаха добре очертаното му коремче. — Струваш ми се малко напълнял, Лио.

Обърна се и тръгна напред. Лио трескаво опипа якето си. Самолетният билет действително се оказа в джоба му. Грабна тестето и хукна след нея, зарязвайки масичката.

„Монти“ излизаше във ваканция за известно време. Такива бяха правилата на голямата игра.

По време на вечерята в Ел Ей Анабел сподели с новия си партньор части от плана си, свързани най-вече с двамата играчи, които искаше да привлече в екипа.

— Звучи добре — кимна Лио. — Но все още не ми казваш нищо за големия удар.

— Всичко по реда си — отвърна Анабел, докато въртеше чашата между пръстите си, а очите й механично оглеждаха елегантното заведение.

Поеми дъх, открий сваляча. Тя отметна червените кичури от лицето си и очите й срещнаха погледа на някакъв тип, седнал през три маси от тях. Вече цял час копелето нагло я зяпаше и й правеше многозначителни знаци, докато дамата му седеше с унизен вид и мълчаливо пушеше. Видял, че го гледа, онзи облиза устни и намигна.

Надявай се, скъпи.

— Няма начин да те прецакам, Анабел — прекъсна мислите й Лио. — Нали вече сме го правили, по дяволите?

— Вярно, но за моя сметка — отбеляза тя.

— Можеш да ми кажеш, защото вече сме партньори. Знаеш, че съм гроб!

Анабел си допи виното и се взря в лицето му.

— Не се напъвай, Лио — въздъхна тя. — Дори ти не си достатъчно добър лъжец.

Сервитьорът се изправи пред масата и й подаде визитна картичка.

— От господина отсреща — поясни той, кимайки към зяпача.