Така или иначе, нещата се развиваха стремглаво, и Елиът си имаше достатъчно свои грижи. Той помогна на Ейми да се качи на фокера, и сега вече я прегледа наистина цялостно. Цялото й тяло беше натъртено, поне така се оплакваше когато я опипваше, но нямаше счупени кости и настроението й вече се подобряваше.
Няколко чернокожи мъже товареха оборудването в самолета, като се смееха и тупаха по гърбовете. Ейми се заинтригува от мъжете, настоявайки да знае Каква шега? Те обаче я игнорираха. Тя беше още като пребита от лекарствата, които я бяха натъпкали и скоро заспа.
Рос наблюдаваше товаренето, и Елиът се придвижи обратно към опашката на самолета, където я завари да разговаря с един весел чернокож мъж, когото представи като Кахега.
— А, — възкликна Кахега, разтърсвайки ръката му. — Доктор Рос и доктор Елиът, двама доктори, чудесно.
Елиът не беше много наясно защо трябва да е чудесно.
Кахега се разсмя заразително.
— Много добро прикритие — заяви той. — Не е като едно време с капитан Мънро. Сега си имаме двама доктори, значи медицинска мисия, а? Чудесно. Къде са „медицинските запаси“? — И той намигна.
— Нямаме медицински запаси — въздъхна Рос.
— О, това е чудесно, докторе, обожавам стила ви — каза Кахега. — Вие сте американка, нали? Какво ще караме, М-16 ли? Чудесна пушка е М-16. Аз самият я предпочитам.
— Кахега си мисли, че прекарваме оръжие — каза Рос. — Просто не му се вярва, че няма такова нещо.
Кахега избухна в бурен смях.
— Нали сте заедно с капитан Мънро! — каза той, сякаш това обясняваше всичко. След това отиде да види какво правят работниците.
— Сигурна ли си, че не прехвърляме оръжие? — запита Елиът когато двамата останаха сами.
— Гоним нещо далеч по-скъпоценно от оръжия — каза Рос. Тя сръчно преопаковаше оборудване. Елиът я попита дали не може да помогне с нещо, но тя поклати глава. — Само аз мога да го направя. Трябва да паднем на четиридесет паунда на човек.
— Четиридесет паунда? С всичко?
— Толкова позволява компютърът. Мънро доведе Кахега с още седем други Кикую за помощници. Или общо ставаме единадесет човека, плюс Ейми; тя също ще си носи четиридесетте паунда. Но това означава товар общо от четиристотин и осемдесет паунда. — Рос продължи да тегли опаковки и пакети с храна.
Новините накараха Елиът да се замисли дълбоко. Експедицията вземаше друг обрат, водещ към още по-голяма опасност. Желанието му обаче незабавно да се върне бе засенчено от спомена за изображението на видеоекрана, и сивото горилоподобно създание, което подозираше, че е ново, неизвестно животно. Това откритие си заслужаваше риска. Той се втренчи през илюминатора.
— Те Кикую ли са?
— Да — отвърна тя. — Добри носачи са, макар че устата им не спира и за миг. Хората от племето Кикую умират да си чешат езиците. Те всички са братя, така че внимавай какво говориш. Само се моля Мънро да не им отваря много очите.
— На Кикую?
— Не, на НКИА.
— НКИА — повтори Елиът.
— Китайците. За компютри и електронни технологии китайците дават мило за драго — каза Рос. — Мънро сигурно им казва нещо в замяна на съвета който му дават.
Тя направи жест към илюминатора и Елиът го последва. Разбира се, Мънро стоеше в сянката на крилото на самолета и разговаряше с четирима китайци.
— Премести ги в онзи ъгъл — каза Рос и му посочи три големи кашона от стиропор с надпис АМЕРИКАНСКИ СПОРТНИ АКВАЛАНГИ, ЕЗЕРО ЕЛСИНОР, КАЛИФ.
— Да не се гмуркаме някъде? — запита озадачен Елиът.
Рос обаче дори и не го чу.
— Така ми се иска да разбера какво ли им разказва — възкликна тя.
Оказа се обаче, че тревогите й са били напразни. Мънро им беше платил с нещо, за тях много по-ценно от информация за електронните технологии.
Фокерът се отдели от пистата на Найроби в 14 часа и 24 минути, три минути по-рано от новия им график.
За шестнадесетте часа последвали откриването на Ейми, експедицията на ТСЗР прелетя 560 мили, прекосявайки границите на четири страни — Кения, Танзания, Руанда и Заир — по маршрута от Найроби към гората Баравана, до покрайнините на конгоанските тропически гори. Логистиката на този сложен преход щеше да е невъзможна без помощта на външен съюзник. Мънро твърдеше, че „имал приятели по долните етажи на властта“, а в този случай се обърна за помощ към китайските тайни служби в Танзания.
Китайците бяха започнали да проявяват активност в Африка още от началото на шейсетте, когато шпионските им мрежи направиха опит да въздействат върху развоя на конгоанската гражданска война, защото Китай искаше достъп до богатите залежи от уран в Конго. Местните агенти бяха финансирани от китайската банка, или в повечето случаи от Новата китайска информационна агенция, НКИА. Мънро си беше имал работа с доста „военни кореспонденти“ от НКИА през периода 1963 до 1968 когато прехвърляше оръжия и оттогава не беше прекъсвал връзките си с тях.
