- Не, разбира се. Кой е заповядал да им се запушат устите?
- Не зная, Ваше Величество. Желаете ли запушалките да бъдат махнати?
- Не, вуйчо Пърси. о, вече не мога да те наричам така, нали?
- Вие сте кралят, Ваше Величество, можете да ме наричате както пожелаете.
- Но не е достойно, не и за водач, обаче
- Вече не е уместно да обсъждам решенията ви, повелителю.
- Пърси тогава. и не, оставете им намордниците. Нямам намерение да им слушам лъжите. Какво ли ще кажат, освен че не са го направили. Заловените убийци винаги отричат престъпленията си. Какъв избор имат? Освен ако не искат да прекарат последните мигове от живота си като наплюват своя крал в лицето. Няма да им доставя това удоволствие.
- Биха могли да ни кажат дали са работили сами или за друг. Биха могли да кажат кой е той - или те.
Олрик продължи да ги изучава. Очите му се фокусираха върху белег във формата на „М“ върху лявото рамо на Ройс. Присви очи, сетне грабна факлата от войника и я задържа толкова близо до лицето на крадеца, че последният потрепна.
- Какво е това? Прилича на татуировка, но не точно.
- Дамга, Ваше Величество - отвърна Брага - Това е Белегът на Ман-зант. Изглежда това създание някога е лежало в затвора Манзант.
Олрик изглеждаше объркан:
- Не знаех, че затворените там ги освобождават. Или че успяват да избягат.
Брага също изглеждаше объркан.
Олрик сетне пристъпи да разгледа Ейдриън. Когато забеляза малкия сребърен медальон на врата му, принцът го повдигна, разгледа го с леко любопитство и го пусна с презрение.
- Няма значение - рече Олрик. - Не ми изглеждат да са от онези, които биха предоставили информация доброволно. Сутринта ги завлечете на площада и ги измъчвайте. Ако кажат нещо достойно, обезглавете ги.
- А ако не?
- Ако не, разкъсайте ги бавно. Изкарайте червата им на слънцето и нека кралският хирург се погрижи да останат живи колкото се може по-дълго. И нека бъде обявено с хералди. Искам да има тълпа. Хората трябва да знаят какво е наказанието за измяна.
- Както желаете, повелителю.
Олрик се отправи към вратата, сетне спря. Обърна се и зашлеви Ройс през лицето с опакото на ръката си.
- Той ми беше баща, безполезен боклук такъв!
Принцът излезе, оставяйки двамата да висят безпомощно в очакване на зората.
* * *
Ейдриън можеше само да гадае колко дълго са висели на стената; може би бяха минали два-три часа. Безличните гласове на затворниците прозвучаваха все по-нарядко, докато накрая престанаха напълно. Запушалката в устата му се напои със слюнка и той се затрудняваше да диша. Китките му се разраниха от протриването на оковите, а краката и гърбът го боляха. За да влоши нещата, студът стягаше мускулите му, което правеше напрежението още по-болезнено осезаемо. Не желаейки да поглежда към Ройс, той ту затваряше очи, ту отправяше поглед към отсрещната стена. Полагаше всички усилия да не мисли за това, което предстоеше да се случи с настъпването на деня. Вместо това умът му бе пълен с мисли на самообвинение - вината бе негова. Неговото настояване да нарушат правилата ги бе довело тук. Той щеше да е отговорен за смъртта им.
Вратата се отвори и в килията отново влязоха стражи, този път придружавани от жена. Висока, слаба и облечена в нощница от червена и златна коприна, която блестеше като огън в светлината на факлите. Бе красива, с кестенява коса и светла кожа.
- Отпушете им устите - заповяда тя.
Надзирателите се втурнаха да разкопчаят ремъците и извадят намордниците.
- Сега излезте.
Надзирателите го сториха.
- Ти също, Хилфред.
- Ваше Височество, аз съм ваш телохранител, трябва да остана да...
- Те са приковани към стената, Хилфред - сопна се тя, сетне си пое дъх, за да се успокои. - Нищо ми няма. Сега напусни и пази вратата. Не искам никой да ме прекъсва. Разбрано?
- Както желаете, Ваше Височество - мъжът се поклони и излезе, като затвори вратата зад себе си.
Тя пристъпи напред, внимателно изучавайки и двамата. На колана й бе закачен инкрустиран с бижута крис. Ейдриън разпозна дългото къдраво острие като типа, използван от източните окултисти за магически ритуали. В момента бе повече притеснен от другата му употреба - като смъртоносно оръжие. Тя си играеше с оформената като дракон дръжка, като че ли щеше да го изтегли и да ги намушка във всеки един момент.
- Знаете ли коя съм аз? - въпросът бе зададен на Ейдриън.
- Принцеса Ариста Есендън - отвърна той.
- Много добре - тя му се усмихна. - Кой си ти? И не си губи времето да лъжеш. Ще сте мъртви след няколко часа, така че какъв смисъл има?
- Ейдриън Блекуотър.
- А ти?
- Ройс Мелбърн.
- Кой ви изпрати тук?
- Мъж на име ДеУитт - отвърна Ейдриън. - Той е член на групата на херцог ДеЛоркан от Дагастан, но не бяхме изпратени да убием баща ви.
- С каква цел бяхте изпратени? - лакираните й нокти почукваха по дръжката на кинжала, очите й ги следяха напрегнато.
- Да откраднем меча на граф Пикъринг. ДеУитт каза, че графът го бил предизвикал на дуел миналата вечер по време на пиршеството.
- И какво правехте в параклиса?
- ДеУитт ни каза, че е скрил меча там.
