Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: "Бе мрачна и бурна нощ - и се разнесе изстрел." Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори. Майкъл установил, че съдържащите думата "никога" заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създал Откровенията на Ри-рия. Написал поредицата без намерението да я публикува. След като връчил творението на дъщеря си под формата на ръкопис, тя заявила, че трябва да бъде "истинска книга", за да може да я прочете. Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация през Орбит (фентъзи марката на Хечът Буук Груп), както и правата за превод на френски, испански, руски, немски, датски, полски и чешки. Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Феърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи - предистория на поредицата за Ририя.
Ейдриън не виждаше почти нищо в мрака, но можеше да ги чуе -прекършването на клоните, мачкането на листата и шумоленето на тревата. Бяха повече от един - повече и от трима - и се приближаваха.
- Никой от вас да не мърда - заповяда груб глас откъм сенките. - В гърбовете ви има насочени стрели; мръднете ли, ще ви надупчим на седлата - говорещият все още бе в сенките, едва доловимо движение сред голите клони. - Само ще пооблекчим товара ви. Не е нужно никой да пострада. Правете каквото ви казвам и ще си задържите живота. В противен случай ще вземем и него.
Ейдриън знаеше, че вината е негова и стомахът му се сви. Стрелна с поглед Ройс, който седеше на мръсносивата си кобила със скрито от качулката лице. Главата на приятеля му бе наведена и се поклащаше леко. Ейдриън знаеше какво е изражението му и без да може да го види.
- Съжалявам - промълви.
Ройс продължи мълчаливо да клати глава.
Стена от прясно отсечени храсти препречваше пътя им. Назад се простираше дългият осветен от луната друм. Мъгла се стелеше над овразите и падините; невидим поток нейде струеше между скали. Намираха се дълбоко в горите на стария южен път, обградени от дълъг тунел дъбови и ясенови дървета, прострели изтънчени клони над пътя, треперейки и шумейки в студения есенен вятър. Бяха на почти ден път от който и да е град; часове бяха минали от последната видяна къща. Сами сред нищото - в места от този тип никога не намираха телата.
Засилвайки шума от настъпени листа, крадците пристъпиха в тясната ивица лунна светлина. Ейдриън преброи четирима мъже с небръснати лица и оголени мечове. Носеха груби дрехи от кожа и вълна - захабени и мръсни. Придружаваше ги момиче с приготвен за стрелба лък. Бе облечена в тон с останалите - панталони и ботуши; за прическа й служеше рошава бъркотия. Всички бяха окаляни: сякаш прекарали нощта в дупка.
- Не изглеждат като да имат много пари - рече един със сплескан нос. Един-два инча по-висок от Ейдриън, той бе най-едрият от групата, яко добиче с дебел врат и големи ръце. Долната му устна изглеждаше да е била солидарно разцепена по времето на носното счупване.
- Обаче имат багаж - обади се момичето. Гласът й го изненада. Бе млада и напук на мръсотията - сладурана, непринудена; ала тонът й бе агресивен, дори жесток. - Вижте колко много неща са помъкнали. За какво е всичкото това въже?
Ейдриън не бе сигурен дали питането й е отправено към него или към нейните спътници. Във всеки случай нямаше да отговори. За момент понечи да се пошегува, ала тя не изглеждаше да е от онези, които могат да бъдат очаровани с усмивка и комплимент. На всичкото отгоре стрелата й бе насочена право към него и ръката й можеше да се умори всеки момент.
- Вземам големия меч, който оня носи на гърба си - рече плоският нос. - Мяза да ми е по мярка.
- Аз ще взема останалите му два - източник на тази реплика бе един белязан; белегът разделяше лицето му под лек наклон, пресичайки носа на косъм от окото.
Момичето посочи със стрелата си към Ройс:
- Искам наметалото на дребния. Качулката определено ще ми отива.
С дълбоки очи и съсухрена от слънцето кожа, най-близкият до Ейд-
риън мъж изглеждаше най-възрастен. Той пристъпи и хвана коня му за юздата.
- Сега бъди много внимателен. Убили сме мнозина по този път. Глупаци, които не слушат. Не искаш да си глупав, нали?
Ейдриън поклати глава.
- Добре. Сваляй оръжията - рече крадецът, - сетне слез.
- Какво ще кажеш, Ройс? - попита Ейдриън. - Даваме им малко пари и няма пострадали.
Ройс го погледна. Две очи проблеснаха под качулката със смразяващ поглед.
- Просто казвам, не искаме неприятности, нали?
- Не ти трябва мнението ми - рече Ройс.
- Значи ще се инатиш.
Мълчание.
Ейдриън поклати глава и въздъхна.
- Защо трябва да усложняваш всичко? Те вероятно не са лоши хора - просто бедни. Знаеш, вземайки каквото им трябва, за да си купят къшей хляб и нахранят семействата си. Можеш ли да ги виниш за това? Идва зима, а времената са тежки. - Кимна към крадците. - Нали?
- Аз нямам семейство - отвърна плосконосият. - По-голямата част от плячката пропивам.
- Не помагаш особено - отбеляза Ейдриън.
- Не се и опитвам. Или вие двамцата правете каквото ви се нарежда, или ще ви изкормим на място - подчерта думите си с изтегляне на дълга кама от колана; демонстративно остърга острието на меча си с нея.
Студен вятър виеше сред дърветата, извивайки клоните и отскубвайки още листак. Червени и златни листа летяха, виеха се в кръг, шибани от поривите над пътеката. Някъде в мрака бухал оповести присъствието си.
- А ако ви дам половината от парите ни?
- Не сме искали половината - каза мъжът, който държеше коня му. -Искаме всичко, включително конете.
