Сам и Грейс трябва да се борят, за да останат заедно. За него това означава да се пребори с миналото си на вълк… и да открие начин да оцелее занапред. За нея — да скрие една много опасна тайна и да се изправи лице в лице с едно все по-несигурно бъдеще.СамНяма да позволя това да бъде моето сбогуване. Направил съм хиляда хартиени птички, носещи спомените за двама ни с Грейс, и съм произнесъл своето желание. Ще открия лек. А после ще открия Грейс…ГрейсЖивот, изтъкан от обещания за неща, които биха могли да се случат: купчина с документи за постъпване в колеж, тръпката от спането под висящи от тавана хартиени птички, бъдещето, което се крие в усмивката на Сам.Това бе живот, който не исках да оставя зад себе си.Това бе живот, който не исках да забравя.История за една любов.За различните видове любов и за онази любов, която може да накара хората да направят немислими неща.Тя е мъчителна и въодушевяваща, тя ги освобождава и оковава в плен, тя ги съблазнява и плаши. Докато целият им свят се разпада, само любовта ги държи заедно. Ще бъде ли достатъчно? Ще имат ли време?След "Тръпка" феновете искаха още. След "Копнеж" ще умоляват за това… "Завинаги"
На Тес
отчасти заради мъдростите, които споделяше с мен, но най-вече заради нещата, които ми казваше измежду мъдростите.
Това е историята на едно момче, което някога беше вълк, и на едно момиче, което се превръщаше в такъв.
Едва преди няколко месеца Сам беше съществото от митовете. Носеше в себе си, болестта, която не можеше да бъде излекувана. Негово бе тялото, изтъкано от мистерия, твърде странна и прекрасна, за да бъде разбрана и осмислена.
Но сега е пролет. Докоснати от топлината, останалите вълци скоро ще се отърсят от козината и ще си върнат своите човешки тела. Сам си остава Сам, Коул си остава Коул и единствено аз не се чувствам уютно в собствената си кожа.
Миналата година това беше всичко, което желаех. Имах множество причини, за да копнея да бъда част от вълчата глутница, която броди из горите зад къщата ми. Но сега, вместо аз да гледам вълците, очаквайки един от тях да дойде при мен, те наблюдават мен, очаквайки да отида при тях.
Техните очи — човешки очи върху вълчите муцуни, ми напомнят за вода: бистра синя вода, отразяваща пролетното небе, кафеникави ручеи, размътени от силата на пороен дъжд, зеленината на езеро през лятото, когато лилиите започват да се разлистват, сивотата на замръзнала през зимата река. Някога само жълтите очи на Сам ме наблюдаваха иззад мокрите от дъжда клони на брезите, но сега цялата глутница се е вторачила в мен. Усещам върху себе си тежестта на множество погледи, тежестта на познати неща, останали неизказани.
Вълците в гората вече са ми някак чужди сега, когато знам тяхната тайна. Красиви и пленителни… което не ги прави по-малко чужди. Неизвестно човешко минало се крие зад всеки чифт очи; Сам е единственият, когото съм опознала наистина, и сега той е до мен. Искам точно това — ръката ми, стиснала ръката на Сам, бузата му, облегната на моята шия.
Но тялото ми ме предава. Сега аз съм непознатата, неопознаваемата.
Това е история за любовта. Никога не съм и предполагала, че има толкова много видове любов или че любовта може да накара хората да направят толкова много различни неща.
Никога не съм предполагала, че има толкова много различни начини да кажеш сбогом.
Мърси Фолс, Минесота, изглеждаше далеч по-различно място, когато си наясно, че ще бъдеш човек до края на дните си. Преди това беше градче, което съществуваше за мен единствено в топлината на лятото. Градче на бетонни тротоари и блестящи под слънчевите лъчи зелени листа, миришещо на горещ асфалт и изгорелите газове на камионите.
Сега, докато наблюдавах как протягащите се към небето пролетни клонки се покриват с нежнорозови цветчета… за първи път усещах това място като истински дом.
В месеците, откакто бях изгубил вълчата си кожа, се опитвах да науча отново как да бъда обикновено момче. Бях получил отново старата си работа в „Изкривеният рафт“, където бях заобиколен от нови думи и шумолящи страници. Бях продал наследения от мен джип, изпълнен с аромата на Бек и живота ми с вълците, и с парите си бях купил „Фолксваген Голф“, голям точно колкото да побере мен, Грейс и китарата ми. Опитвах се да не се присвивам, когато усетех нахлулия в помещението студен въздух при внезапното отваряне на вратата. Опитвах се да запомня, че вече не бях сам. Всяка вечер се промъквахме с Грейс в стаята й, където заспивах, притиснал тяло към нейното, вдишвайки дълбоко уханието на новия си живот, докато сърцата ни биеха в общ ритъм.
Ако гърдите ми се присвиеха, щом вятърът донесеше до мен бавния среднощен вой на вълците, ласката на този простичък, обикновен живот бързо успяваше да ме успокои. Можех да видя ясно годините пред себе си, с прекрасните им коледи, които щях да посрещна с това момиче в обятията си, да осъзная факта, че ще остарея в собствената си, все още някак чужда ми кожа. Знаех го. Имах всичко.
Бях започнал да нося китарата с мен в книжарницата. Нямах особено много работа, така че понякога минаваха часове, без никой да ме чуе как пея песните си сред рафтовете с книги. Малкият бележник, който Грейс ми бе подарила, бавно се изпълваше с думи. Всяка нова дата, изписана в горния край на всеки лист, бе поредната ми мъничка победа над отиващата си зима.
Днес беше ден, твърде подобен на останалите преди него: влажните утринни улици още дълго нямаше да бъдат докоснати от краката на нито един клиент. Именно затова страшно се изненадах, когато малко след като бях отворил, чух някой да влиза. Облегнах китарата на стената зад стола си и вдигнах поглед.
