„Из заветите на Трьова Хелстрьом, майка-първосъздателка: Приветствам деня, в който ще се отправя към резервоарите и ще се слея в едно с моя народ.“
Човекът с бинокъла пълзеше предпазливо напред през напечената от слънцето кафеникава трева. Наоколо гъмжеше от насекоми, но той се стараеше да не им обръща внимание и да се добере колкото се може по-скоро до гъстата дъбова сянка на самия връх на хълма, при това без да разклаща тревата, която го прикриваше, дори когато по кожата му полепваха осели и гърчещи се гадинки.
Имаше мургаво, изпито и набръчкано лице, което издаваше истинската му възраст — петдесет и една години — ала ефектът донякъде се размиваше от гъстия кичур черна коса, който стърчеше изпод масленозелената шапка с дълга козирка, както и от бързите, уверени движения.
Когато стигна на върха, той пое няколко дълбоки вдишвания, измъкна чиста носна кърпа и избърса лещите на бинокъла. Сетне внимателно разтвори тревата, фокусира бинокъла и впери поглед към чифлика, който се гушеше в долината под хълма. Задачата му се усложняваше донякъде от плътната мараня на горещия есенен следобед, както и от факта, че бинокълът бе твърде мощен и произведен по специална поръчка. Беше се обучавал да борави с него така, сякаш стреляше с пушка — задържаше дъх, съсредоточаваше се в бърз оглед като движеше единствено очите си и се стараеше да запази в пълна неподвижност изключително скъпия прибор от метал и стъкло, който превръщаше в детайлни изображения предмети, отстоящи на огромно разстояние.
Странно усамотен изглеждаше чифликът, в който бе вперил своя изострен от бинокъла поглед. Долината се простираше на около половин миля и беше не по-широка от петстотин ярда по цялото си протежение, като се стесняваше в горния си край, където по черната скалиста стена се спускаше сребриста нишка на водопада. Постройките на чифлика бяха разположени върху разчистена площадка на отвъдния край на малкия поток, чието тясно, извито легло, обрасло с гъсталак от върби, почти не бе съхранило белези от пролетното прииждане на водата. Блестящи зеленикави петна от мъх бележеха издаващите се над повърхността речни камъни, а имаше и два-три плитки вира, в които водата изглеждаше съвсем неподвижна.
Няколко дървени постройки с плътно затворени прозорци и ръждясали рамки се издигаха над потока, а зад тях се виждаха грижливо обработени и почистени насаждения, които изпълваха долината почти до отсрещния й край. В средата беше разположена масивна висока къща с основа от белезникави камъни и чифт допълнително построени крила. Терасата на къщата бе остъклена и гледаше право към потока. Вдясно от къщата се виждаше просторен хамбар с двойни врати и стърчащ от билото на покрива купол без прозорци, чийто стени бяха нагъсто покрити с вентилационно шахти. На хълма, зад хамбара, бе скован паянтов навес за сено, в единия му край имаше стара барака за инструменти, още една дървена постройка — вероятно излязла от употреба помпена станция, тъмнееше по-нагоре зад къщата, а в ниското, близо до опасващото телено заграждение на северния край беше разположен бетонен бункер с плосък покрив, който може би беше приютил новата помпена станция, ала по-скоро приличаше на защитно съоръжение.
Наблюдателят, чието име бе Карлос Дипиъкс, не пропусна да забележи, че долината отговаряше напълно на описанието. Тя бе изпълнена с на пръв поглед незабележими послания — не се виждаха никакви хора, макар откъм хамбара да се носеше приглушено бръмчене на машини, нямаше и път от северната врата до постройките на чифлика (всъщност, тясното, еднопосочно шосе, което се виеше из северния край на долината свършваше пред вратата зад бункера). Утъпкана пътека с два улея, вероятно от ръчна количка, свързваше къщата, хамбара и вратата в оградата.
Двете страни на долината се издигаха почти стръмно нагоре и на места от тревата стърчаха остри кафеникави камънаци, също като онези, които увенчаваха върха в далечния край. Още един скалист връх се издигаше вдясно, на около стотина крачки от мястото, където лежеше Дипиъкс. Прашна животинска пътечка заобикаляше ниската дъбова горичка в единия край на долината. Южната страна на долината бе затворена с отвесна скала, прорязана от блестящата лента на водопада, докато на север тя се разливаше към равнината, изпъстрена с просторни пасбища, между които зеленееха борови гори, примесени с дъбове и мадрони. Няколко стада пасяха безгрижно далеч на север и макар в онзи край на долината да не се забелязваше ограда, високата неотъпкана трева недвусмислено сочеше, че животните не смеят да навлязат в долината. Този факт също съвпадаше с данните от доклада.
