На сина ми Артур
Огънят ревеше в центъра на кръга, а около него пърхаха тъмни сенки. Дългите им роби вихрено се въртяха, мъжете скачаха и танцуваха с мечовете си под звуците на песен, подобна на вой. Други седяха с инструменти на коленете си и изтръгваха странна мелодия от струните им, като си тактуваха с крака.
Монголските воини бяха коленичили в редица в края на осветения кръг, голи до кръста и със завързани на гърба ръце. Всички като един показваха ледени физиономии на тържествуващите победители. Командирът им Курхаск беше жестоко пребит в битката. Кръвта се спичаше в устата му, а лявото му око бе подуто и затворено. Беше виждал и по-лоши неща. Курхаск се гордееше, че останалите отказват да покажат страха си. Гледаше как тъмнокожите пустинни воини крещят и припяват към звездите, размахвайки закривените си оръжия, изцапани с кръвта на мъже, които беше познавал. Странна порода са, помисли си Курхаск, с омотаните си в дълги платове глави, широки туники и торбести панталони. Повечето бяха брадати и устите им приличаха на червени разрези в черните четини. Бяха по-високи и по-мускулести и от най-едрите монголски воини. Воняха на странни подправки, мнозина дъвчеха някакви корени и плюеха кафява пихтия в краката си. Курхаск ги гледаше с погнуса как подскачат, крещят и танцуват, докарвайки се до лудост.
Монголският командир поклати изтощено глава. Беше прекалено самоуверен, вече го беше разбрал. Двайсетте души, които му бе пратил Темуге, бяха опитни ветерани, но не бяха тръгнали на набег. В опита си да защитят каруците с дарове и подкупи те бяха реагирали твърде бавно и бяха заловени. Курхаск си помисли за изминалите месеци и си даде сметка, че мирната мисия го беше прилъгала и бе приспала бдителността му. Бяха се озовали в сурова страна с шеметни планински проходи. Бяха прекосявали долини, засети с рехави посеви, и разменяха прости стоки със селяните, които едвам свързваха двата края. Дивечът обаче бе в изобилие и хората му често въртяха тлъсти елени на огньовете. Може би това беше грешка. Селяните сочеха предупредително планините, но той не беше разбрал. Нямаше разправии с планинците, но през нощта бойците им ги бяха връхлетели. Изникнаха изневиделица от мрака, като надаваха диви крясъци и съсичаха спящите. Курхаск затвори за миг очи. Само осем от спътниците му бяха оцелели, макар че не бе виждал най-големия си син от първия звън на стомана. Момчето бе излязло да разузнае пътя и Курхаск се надяваше, че е оцеляло и ще отнесе вест на хана. Тази мисъл му помогна да превъзмогне яда си.
Каруците бяха разграбени, дреболиите, среброто и нефритът — отмъкнати от планинците. Курхаск ги гледаше изпод вежди. Мнозина от тях бяха облечени в монголски делове1, по които се виждаха тъмни петна от кръв.
Ритъмът и припяването постепенно се забързваха, докато в ъгълчетата на устите им не се появи пяна. Курхаск изправи гръб, когато водачът на планинците извади меча си и тръгна с крясък към редицата пленници. Монголският командир се спогледа с другарите си.
— Тази нощ ще бъдем с духовете и ще видим родните хълмове — каза той. — Ханът ще чуе. И ще помете тази страна.
Спокойният му тон като че ли вбеси още повече афганския воин. Сенки пробягваха по лицето му, докато замахваше с меча над един от монголите. Курхаск гледаше безизразно. Беше открил, че когато смъртта е неизбежна, когато я усеща да диша във врата му, може да загърби целия си страх и да я посрещне спокойно. Това му даваше поне известно удовлетворение. Надяваше се, че жените му ще пролеят много сълзи, когато научат.
— Бъди силен, братко — извика Курхаск.
Преди воинът да отговори, мечът отсече главата му. Изригна кръв и арабите закрещяха и затропаха радостно с крака. Воинът се ухили и белите зъби ярко проблеснаха на тъмния фон на кожата му. Мечът отново се спусна и още един пленник падна странично в прахта. Гърлото на Курхаск така се сви от ярост, че той едва не се задуши. Това бе страна с бистри езера и чисти планински реки, на две хиляди мили западно от Йенкин. Селяните, които бяха срещнали по пътя си, изпитваха благоговеен страх от странните им лица, но въпреки това бяха дружелюбни. Същата сутрин Курхаск бе изпратен с благословии и лепкави сладкиши, от които зъбите му залепнаха. Беше яздил под синьото небе и дори за миг не му бе минало през ума, че планинците предават помежду си вестта за появата му. Все още не знаеше защо ги бяха нападнали, освен ако целта им не е била просто да оберат даровете и стоките в каруците. Погледът му обходи хълмовете, търсеше някакъв знак от сина си. Надяваше се той да види смъртта му. Не можеше да умре позорно, ако момчето гледаше. Това беше последният дар, който можеше да му даде.
