— Пригответе конете. Избери петима опитни следотърсачи.
— Слушам.
Тя се загледа след стария ветеран, щом той тръгна към хората ѝ. Хун Раал я беше направил лейтенант и тя бе напълно доволна от това. Не по нейна вина най-важната част от войната беше приключила, докато стигна възраст, подходяща за войнишка служба. Удовлетворяваше я, че може да издава заповеди и да вижда как се изпълняват безпрекословно, а това бе само началото. Скоро всички те щяха да стоят във Великата зала на Цитаделата, на равна нога със знатните. Тя и сестрите ѝ бяха предопределени за личния състав на Оссерк, след като поемеше командването на легиона. И беше ясно, че макар Естала да я надвишава по ранг, реалната власт е на Рисп, както бе показала току-що. Едно от ценните ѝ качества според нея беше способността да извлича удоволствие и от най-големите провали и бедствия, а в случая определено беше така.
„Грип Галас. Жалко. Боец от войнството на самия Аномандър, доказал се във войните. Аномандър изобщо не е трябвало да позволи да го пенсионират.“
Загледа намръщено двама войници от отряда на Силан, които носеха един от убитите. Налагаше се да го носят внимателно, тъй като беше с разпран от меч корем. За Грип разправяха, че бил ужасяващ в битка. Готова беше да се обзаложи, че това е негово дело. Но вече беше мъртъв.
Обърна се към Естала.
— Капитане. Нещо ме притеснява.
Разсеяна, може би дори смутена от одевешния си изблик, Естала сви рамене.
— Какво?
— Чудя се, какво, в името на Бездната, е правил Грип Галас с онзи търговски керван.
Естала отново се обърна към мъжа си.
— Силан! Огледахте ли тялото на Грип? Вещите му?
Той поклати глава.
— След като го прободоха, той падна в някаква дупка, цепнатина в скалите.
— Не слязохте ли да го огледате? Да се уверите, че е мъртъв?
— Целият беше в кръв… а пукнатината беше дълбока.
— Кръв ли? — попита Рисп. — Чия кръв? Бил е пронизан в гърба. Силан — продължи тя, едва сдържайки паниката си, — доведи войника, който е пробол Грип. Искам да видя върха на копието. Искам да чуя как е усетил удара… Грип носеше ли броня? Носеше ли кожа, както подобава за пазач на керван, или ризница, като прикрит агент?
Силан беше пребледнял.
— Войникът е мъртъв. Уби го водачът на охраната на кервана, който явно също беше ветеран.
— Изкорменият или с прерязаното гърло? Той ли? Къде е оръжието му?
След малко един от войниците на Силан донесе копието на убития. Рисп посегна да го вземе, но Естала я изпревари и огледа железния връх, без да обръща внимание на мръщенето ѝ.
— Да, май е ударило ризница… Виждам нащърбеното от скъсани брънки. Ако се съди по кръвта, острието е пронизало… около три пръста. Ако е разкъсало гръбнака, Грип е мъртъв или парализиран. Навсякъде другаде раната няма да е фатална.
— Той падна в проклетата цепнатина! — извика Силан.
— Падна или скочи? — попита Естала. — Ти видя ли как стана?
Рисп изруга тихо и тръгна към отряда си.
— Вдигни още шестима, сержант! Нещата май стават сериозни.
Слънцето вече се беше снишило. Сукул Анкаду се обърна към Рансепт, когото бе повикала на върха на Високата кула, и посочи към големия прозорец.
— Вярвам, че си в течение за онзи пушек на изток.
Кастеланът Рансепт, както разправяха, беше издънка на пияна жена и ужасно трезвен нерез. Подобни изказвания рядко се правеха пред него, естествено, защото Рансепт имаше нрава на баща си и толкова мускул, че можеше да накара и мечка да се свие от страх. Лицето му издаваше, че е обикалял безброй пиянски свърталища на младини: счупеният смачкан нос от безброй кръчмарски свади приличаше на свинска зурла. Зъбите му бяха неравни и жълтеникави от многото години дишане през устата. Според мълвата беше на хиляда години и уморен до кости като две хиляди годишен.
Той примижа към прозореца.
— Ще трябва да се приближиш, за да видиш оттук — каза Сукул.
Той не помръдна.
— Господарката иска да си стоим вътре, милейди. Казва, че се задавала беда.
— По-близо е, отколкото мислим, нали? И мирише на изгорели кожи.
— Тъй ли, милейди? Виж ти.
— Ще трябва да ми се довериш за това, кастелан.
Той изсумтя, присвил очи към прозореца.
— Май ще трябва, да.
— С този керван пътуваше благородник. Момче, на пет-шест години. На път за Мъдрия град. До Цитаделата всъщност. Дете от фамилията на Корлас.
Рансепт се почеса по посребрялата четина на брадичката си.
— Корлас ли? Добър войник. Винаги тъжен. Чух, че се самоубил.
— Официално е умрял, докато спял.
— Забрала рана мисля, че беше, милейди.
— Изпитваш търпението ми, кастелан.
Очите му се присвиха още повече.
— Туй правя, да.
— Искам да излезем — тази нощ — и да идем там. Ако наблизо има разбойници, трябва да разберем.
— Няма разбойници, милейди.
— Знам, тъпак такъв! Кой тогава ги е нападнал и заплашени ли сме ние?
Той отново изсумтя.
— Тука сме си в безопасност.
— Настоявам да излезем! Искам петнайсет Домашни стражи и кучета следотърсачи.
— Имате един Домашен меч, милейди. И Рибс.
— Рибс? Това псе се стряска и от миризмата на собствения си задник! А и един Домашен меч не стига — длъжен си да ми осигуриш сигурна защита.
— И това ще го направя, милейди. А мечът ще съм аз.
