Ковачница на мрак полностью

Питаш: къде е моето място в това? Никъде не е. Ела в Карканас, тук в спомена ми, в творението ми. Обиколи из Залата на портретите и не ще намериш моето лице. Това ли е да бъдеш изгубен в същия този свят, който те е създал, който побира плътта ти? Ти, в своя свят, споделяш ли моята участ? Луташ ли се в почуда? Стряскаш ли се от собствената си сянка, или се будиш, мърморейки в неверие, че си само това и нищо повече, с безрадостни перспективи и с недоказана амбиция?

Или подминаваш, намръщен и уверен, и тази кутийка, която носиш, е наистина чудесна…

Единствената изгубена душа на света ли съм?

Недей да негодуваш заради усмивката ми. Аз също не мога да бъда натикан в онази кутийка, макар че мнозина ще се опитат. Не, по-добре ме зарежи съвсем, ако искаш душевен мир.

Трапезата е отрупана и пирът — несекващ. Ела с мен на това жалко прахосничество. Публиката е гладна и гладът е безкраен. И за това сме благодарни. А ако говорех за жертви, лъгал съм.

Запомни добре това сказание, което ще разкажа, Фишер кел Тат. Сгрешиш ли, съставителите на списъци ще те изядат жив.

ЩЕ ИМА МИР.

Словата бяха всечени дълбоко по канта на каменния трегер, на древната реч на азатанаите. Сечовете бяха груби, недокоснати от вятър или дъжд, та заради това може би биха изглеждали млади и невинни като самото чувство. Лишен от грамотност свидетел би видял само несдържаната ярост в ръката на каменоделеца, но несъмнено е справедливо да кажем, че невежите не са способни на ирония. При все това, както домашното куче само по миризмата ще разбере истинския нрав на един гост, тъй и на непроумяващия свидетел не биха му убягнали някои неуловими истини. Тъй че жестоките рани по базалтовото лице на каменния трегер си оставаха натрапчиво многозначителни за непросветения, докато свежестта на изваяните думи караше разбиращите ги да се замислят.

„Ще има мир.“ Убедеността е каменен юмрук в сърцевината на всички неща. Формата му е изваяна от сигурни ръце, отломките набързо са разчистени от поглед. Съграден е да устои, да се опълчи на предизвикателството, а бъде ли притиснат до стената, бяга без чест. Нищо по-ужасно няма от убедеността.

Преобладаваше мнението, че в Крепостта на Драконите не може да се намери нито един от рода на азатанаите. Всъщност малцина от онези същества с изнурени очи, отвъд Пустошта Барет, изобщо посещаваха града-държава Куралд Галайн, освен като каменоделци и зидари, призовани за някоя задача или начинание. Но господарят на Крепостта не беше човек, който ще търпи прояви на лично предразположение. Ако двусмислените слова, изваяни над прага на Големия дом на Крепостта, бяха изваяни от ръката на азатанай — сякаш за да възвестят началото на нов век, било с обещание или със закана, — то това бе дело единствено на лорд Драконъс, Консорт на Майка Тъма.

Тъй или иначе, Крепостта напоследък рядко биваше дом за своя господар, след като вече той стоеше до нея в Цитаделата на Карканас. Поради това внезапното му завръщане след тежка нощна езда се оказа едновременно повод за безпокойство и източник на слухове, нашепвани от ухо на ухо.

Тътенът на конски копита се приближи в смътната светлина на слънчевия изгрев — светлина вечно приглушена от близостта на Крепостта до ядрото на властта на Майка Тъма, — звукът се усили, после прокънтя под сводестия портал и отекна с грохот в каменния двор. Червена глина от пътя навън пръсна по плочника. Извил врат от здраво стегнатите юзди в облечените в метални ръкавици ръце на своя господар, бойният кон Каларас застина на място, задъхан и с плувнали в пяна гладка черна шия и гърди. Гледката стъписа притеклите се бежешком коняри.

Грамадният мъж, собственик и господар на този страховит звяр, слезе на земята, остави юздите да висят и прекрачи без думи прага на Големия дом. Домашните слуги се пръснаха като пилци от пътя му.