Спря коня и се вслуша, но тъмната нощ бе стихнала отново. Фарор погледна пътеката с опасение. Подозираше, че ако тръгне по нея, ще се натъкне на ужасна сцена — вълци, оглозгващи труп. Щеше да ѝ се наложи да ги прогони, стига да можеше, та макар и само за да спаси останките на Финара Стоун. Ясно ѝ беше, че битката е свършила.
Поколеба се. Наистина си беше страшно. Не беше сигурно, че ще може да надвие голите вълци. Още глутници щяха да бъдат привлечени тук от миризмата и злокобния вой, който бе чула преди малко. Някъде във високата трева имаше оголено място, отъпкано и кърваво, и около него кръжаха съперничещи глутници. Вече можеше да са се насъбрали петдесет звяра — и щяха да са гладни.
Мисли за брак, за живот в Карканас и за греховни желания — всичко това отпадна, щом осъзна, че Спинок може да се окаже сам, изправен пред опасността да се върне до укреплението без защита по фланговете. Сам и изоставен. А Кагамандра Тюлас щеше да бъде оставен да скърби, или поне да си дава вид, че скърби — но и това щеше да потъне в онези кухи очи, още един жесток спомен към безбройните други, и той щеше да изпита угризението от това колко слаба е тази скръб, а то щеше да издълбае още повече празнота в корубата на душата му.
Хвана по-здраво копието, наведе се напред, прошепна в ухото на коня и се приготви да го пришпори по пътеката.
Смътен звук зад нея… и тя се извърна.
Финара Стоун се измъкваше измежду канарите над брега. Мечът ѝ беше прибран в ножницата и тя махна на Фарор да се приближи.
С разтуптяно сърце Фарор подкара ходом към капитана.
С второ махване Финара ѝ посочи да слезе.
Беше оплискана със засъхваща кръв. Лявата ѝ ръка като че ли беше счупена, рамото — ужасно изкълчено. Вълчи зъби бяха разкъсали мускула на лявото ѝ бедро, но раната беше превързана грубо.
— Помислих, че…
Финара я дръпна към себе си и прошепна:
— Тихо! Нещо е излязло от морето.
„Какво?“ Объркана, Фарор посочи към пътеката през високата трева.
— Тревите са сечени с меч. Помислих, че си ти, капитане.
— И щеше да тръгнеш след мен? Страж, щях да съм мъртва. Щеше да дадеш живота си безсмислено. На нищо ли не съм те научила?
Фарор не отговори, едва сега осъзнала, че е започнала да желае този край, макар все още да я нараняваше скръбта, която можеше да изпитат другите. Бъдещето изглеждаше безнадеждно — не беше ли по-простичко да загуби живота си сега? Канеше се да направи точно това и я беше обзело спокойствие, дори възторг пред лицето на вечния покой.
— Глутницата беше малка — продължи Финара след миг мълчание, през който се вгледа напрегнато в лицето на Фарор. — Бързо се справих с нея. Но опасността бе твърде голяма, затова се върнах сред скалите. И намерих следа… излиза от Витр.
— Но това е невъзможно!
Финара отвърна с гримаса.
— Щях да се съглася с теб… вчера. Но сега… — Поклати глава. — Стъпки, пълни с локвички Витр, изляла се в тях. Тъкмо проследявах дирята, когато ти дойде.
Фарор отново се извърна към високите треви.
— Но там… — Тя посочи. — Чух вълчи вой.
— И аз — кимна капитанът. — Но кажи ми, Фарор Хенд, мислиш ли, че едно същество от Витр ще се страхува от вълци?
— И какво ще правим?
Финара въздъхна.
— Чудя се дали не долових лудостта ти. Трябва да разберем повече за това странно същество. Трябва да оценим заплахата — все пак нали това е задачата ни на Външния предел?
— Значи го проследяваме?
— Не тази нощ. Ще се върнем при Спинок — трябва да си почина и раните ми трябва да се почистят, за да не заберат. Засега обаче води коня си за юздите. Щом се отдалечим достатъчно, ще яздим двете.
— Вълците ли убиха коня ти, капитане?
Финара се намръщи.
— Не. Дръж копието си в готовност и се пази от тревите.
Тръгнаха.
Раненият ѝ крак ги забавяше и ѝ се искаше да се качи на седлото зад Фарор. Изтръпването в ръката бе отстъпило на пулсираща болка, от която светът почервеня, и тя усещаше стърженето на кокал в кокал в рамото си. Но всички тези притеснения не можеха да заличат от ума ѝ погледа, който беше видяла в очите на Фарор Хенд.
В него имаше жажда за смърт, лумнала черна и яростна. Виждала го беше и преди, започнала беше да вярва, че е недостатък сред тайстите, изникващ при всяко поколение като отровен плевел сред житно поле. Умът, притиснат в ъгъла, за да обърне после гръб на външния свят. Ум, който не вижда нищо друго освен стени — никакъв изход, никаква надежда за избавление — и закопнява за края на всички тревоги и смутове, за внезапното изчезване на „аз“, намерено в някое героично, ала обречено деяние, някой жест, предназначен да заблуди другите, предлагайки лъжливи мотиви. Скриването на тайното желание беше целта, а смъртта предотвратяваше всякакъв спор.
