Разказ от "Дивия Запад". През 1879 г. Карл Май преработва тази известна "индианска книга" на французина Габриел Фери като четиво за юноши в изцяло променен вид. Много идеи и образи черпи Май от тази книга за по-късните си трудове. Като например команча "Соколово око" е точен първообраз на Винету.
Там, където известният на всеки мореплавател като „Моряшкото гробище“ Бискайски залив се вдава между Франция и Пиренейския полуостров, е разположено на испанския северен бряг малкото пристанище Еланчове. Живописно и внушително сушата се възкачва терасовидно нагоре. От защитната преградна стена човек се изкачва по стъпаловидно извисяващите се канари, за да достигне единствената улица, която наподобява огромно стълбище, оформяйки по този начин селцето Еланчове.
На най-високия връх на скалния пояс се възвисява порутен замък, принадлежащ на стария богат род Медиана.
От дълго време графовете Де Медиана вече не обитаваха усамотения замък, а живееха в Мадрид, за да изпълняват воинските си задължения в близост до краля. По времето, когато войските на Наполеон заливаха Испания, Хуан де Медиана — по-големият от двамата братя — служеше като висш офицер в армията. Дон Антонио — по-малкият брат — заемаше пост в марината, ала при една експедиция до испанските владения в Централна Америка беше изчезнал безследно. Понеже и за кораба му нищичко не се чу, скоро се разпространи слухът за неговата смърт, без обаче да е потвърден от достоверна вест.
Победоносните легиони на френския император нахлуваха от провинция в провинция и испанското правителство полагаше най-големи усилия да спре дръзките нашественици. Граф Хуан де Медиана също получи нареждане да вземе участие със своята команда в отбранителната борба. Преди да замине за армията, той доведе съпругата си доня Луиса и малкия Фабиан — единственото си дете, в замъка Еланчове. Смяташе, че двамата ще бъдат в безопасност в уединението на тази затънтена местност, и ги повери на специалната закрила на своя кастелан дон Хуан де Диас… до неговото завръщане, както каза. Но той не се върна да прибере двете любими същества, защото френски куршум го просна на земята в една от битките, предшестващи сражението за Бургос.
От този момент доня Луиса заживя съвсем сама със своя любимец в замъка Еланчове. С майчина грижовност тя бдеше над щастието на малкия Фабиан, последния от рода Медиана.
Повечето жители на селото са рибари и през ден не са си у дома. Ето защо Еланчове изглежда необитаемо и изоставено. Само от време на време от безкоминните покриви на къщите се издига дим — стопанките приготвят храна за съпрузи и синове, а после все по-често се появява някое лице на малкото прозорче или женска фигура в ярко оцветена фуста и с дълги спуснати плитки излиза през вратата, за да потърси с очи насочили се към брега лодки.
Пристанището на Еланчове имаше многоброен гарнизон, състоящ се от мигелети1. Тези войници от милицията не се намираха в най-приятното положение. Испанското правителство не им отказваше заплата, само дето непрекъснато забравяше да им я изплати. Ето защо по-добрите от мигелетите удвояваха вниманието си, та да припечелват по някоя премия от конфискация на контрабандни стоки. По-малко съвестните сред митничарите обаче правеха обща далавера с контрабандистите. Всички — от капитана на карабинеросите до най-незначителния мигелет — развиваха неуморна дейност, при която естествено тайните им интереси си противостояха, така че те биваха принудени да прилагат цялата си хитрост и лукавство, за да изтръгват един на друг печалбата.
Сред бреговите пазачи имаше един, комуто непозволената търговия беше напълно безразлична. Той дори твърдеше, че контрабанда в Еланчове е абсолютно невъзможна. Хората знаеха, че той постоянно заспива на поста си и го наричаха Сънливеца.
Казваше се Пепе и беше двадесет и пет годишен дангалак, висок, слаб, жилав и неимоверно силен. Неговите черни, дълбоко скрити под гъстите вежди очи гледаха на света изключително безучастно, но можеха — когато знаеше, че никой не го наблюдава — да мятат и светкавици. Чертите му имаха дремлив израз, а походката, цялото му държане беше на човек, който равнодушно оставя Божията вода да си тече по Божията земя. Въпреки жизненото тяло и пламенната душа Пепе имаше вида на най-ленивия и вял човек на земята. Изтегнат в хамака си, спеше ден подир ден до двадесет часа. Когато се събудеше и запалеше цигара, си мислеше как скоро отново ще заспи.
