Край Тихия океан полностью

Над нас се беше ширнало ведро безоблачно небе, но сияйната слънчева светлина не смогваше да пропъди мрачните сенки, легнали върху лицата на смелите и доблестни моряци. Намръщени и недоволни, те седяха заедно с мен около буйния огън, на който си приготвяхме обяда.

Пред нас се простираше ниският бряг, обграден от три пръстена остри и опасни коралови рифове, извън които морето търкаляше широките си и дълги искрящи вълни. Между тях и крайбрежието водата беше толкова неподвижна, сякаш в тези слънчеви и знойни географски ширини никога не бе бушувала буря. Зад нас сушата се издигаше нагоре, като тук-там беше покрита със зелени евкалиптови горички, с гъсталаци от чайни дървета и отделни групи от калитрисконифери,1 под чиито клони или между чиито стволове акации и други видове тънкостебли легуминози2 образуваха гъста растителна покривка. На самия връх на острова се беше изправил корабният дърводелец Боб, защото беше негов ред с далекоглед в ръката непрекъснато да претърсва целия хоризонт, за да следи дали нямаШе да се мерне какво да е платно, което можеше да ни избави от нашето мъчително положение.

Още преди шест седмици бяхме напуснали Валпарайсо с нашия добър тримачтов кораб „Посейдон“, за да се отправим към Хонконг. Не след дълго пресякохме оживените морски пътища за Каляо, Гуаякил, Панама и Акапулко, а после, гонени от силен югоизточен пасат, продължихме да плаваме право на запад. Приблизително на географската ширина на Дусир и Елизабет пасатът се превърна в такъв мощен и всичко помитащ по пътя си ураган, какъвто не бях виждал по време на многобройните си пътешествия по море.

Бяхме принудени да свалим всички ветрила с изключение на щормовото платно, но въпреки това „Посейдон“ бе станал играчка за разбунените огромни вълни и никаква човешка сила, сръчност или човешки разум и познания не бяха в състояние да го управляват. И ето че сега нашият тримачтов кораб бе претърпял крушение и лежеше между коварните коралови рифове. Спасителната лодка беше отнесена зад борда. Шалупата бе получила непоправима пробойна, а другата лодка бе набучена върху един остър като бръснач риф, забил се в носа й като малайска кама.

Прибоят късаше и отнасяше една дъска подир друга от кораба, който беше безвъзвратно загубен, а ние в продължение на два дни трябваше да напрягаме всички сили, за да спасим от товара му и от хранителните провизии поне толкова, колкото смогнахме Да изтръгнем от ненаситното море.

Най-сетне бяхме приключили с тази тежка работа и в момента, насядали между големите бали със стоки и бурета край запаления огън, ние полагахме усилия да се надпреварваме кой ще направи по-мрачна и по-кисела физиономия от другите.

Малко встрани бе застанал капитан Робъртс, който се беше заел да изчислява географската ширина и дължина. Още от ранно утро небето пак беше безоблачно и тъй като бяхме спасили астрономическите и навигаторските уреди, едва ли му беше трудно добре да се справи със задачата си.

— Е, капитане, свършихте ли? — попита кормчията и взе едно голямо парче осолено месо от огъня, за да провери дали се е изпекло достатъчно.

— Да, готов съм — гласеше отговорът.

— Къде сме?

— Намираме се на градус и половина северно от Козирога и на двеста трийсет и девет градуса източно от феро.

— Как ми се иска да си бяхме у дома и да седим при майка Грис в Хоубоукън на някой здрав стол и с чаша силен грог под носа! Какво ви е мнението за този остров, кептън?

Капитанът поклати замислено глава.

— Тук има далеч повече острови, отколкото са белезите от едра шарка по лицето ти, кормчия, а както добре знаеш, това хич не е малко. Нима на всеки от твоите белези си дал подходящо име?

Кормчията се помъчи да отвърне с кисела усмивка на „ласкателството“, което се съдържаше в това сравнение.

— Кептън, и през ум не ми е минавало да именовам отделни части от почтената си физиономия. Но ако тази злощастна купчина корали все още си няма име, то наистина ще се видим принудени все някак да я кръстим. Предлагам да я наречем остров Маатепокен.3

Изглежда той смяташе, че измислената от него шега е страшно духовита, защото киселата му усмивка изчезна и огромното парче тютюн за дъвкане, намиращо се в устата му, не му попречи да се разсмее сърдечно и гръмко.

Корабният правилник е много строг и дори най-неопитният юнга добре знае, че всички трябва да се включат в смеха, когато капитанът или пък кормчията благоволи да се разсмее. Само че едни могат да се смеят тихичко, а други — по-шумно. Всичко зависи от ранга. Ето защо в този момент целият екипаж, от главния боцман надолу чак до моряка, който се грижеше за каютите, отвориха уста и привеждайки в движение лицевите си мускули, съвестно изпълниха служебните си задължения. Дори и устните на капитана се разтеглиха в благосклонна усмивка, а после той каза:

— Мисля, че се намираме горе-долу между Хоулт и Милорадович, на едно място, което е изнесено доста по на запад. А какво е вашето мнение, мастър Чарли?