Делото е завършено. И завършено доста добре, мога да кажа.
Принцесата лежи мъртва на пода в пещерата ми сред разпръснатите кости на трупаните с векове герои, магьосници, принцове, принцеси, джуджета и елфи, заедно с парчетата от девет счупени меча, изпълнили предназначението си — поредното възможно царство на нежност и радост, което бях клъцнал, преди пъпката му да може да се разтвори.
Прокарвам грапавия си като пила език по глиганските си зъби и се наслаждавам на парливия вкус.
Последният герой е усукан в невъзможна поза в ъгъла, вълшебният му меч е строшен. Той беше десетият, последният от онова люпило дяволски пробождачи, изпратени преди векове от подмазвачите на Светлината да видят сметката на моя господар и на такива като мен, които му служат. Колко е приятно! Пръстенът, който пазя, си стои в украсената със скъпоценности бъчва в нишата зад гърба ми.
Късове от придружаващото ги вярно джудже са пръснати из прохода. Виждам малката ръка, която още държи брадвата. Наистина ли дребното човече бе смятало, че може да ми направи нещо с това смехотворно оръжие?
Само старият магьосник все още диша. Но аз унищожих свитата му и разпилях силата му по пътищата на мрака. Оставих му малко мигове живот, за да мога да му се подигравам и да видя как ще умре и ще проклина силите, на които бе служил.
— Чуваш ли ме, Лортан? — питам.
— Да, Бактор — тихо отговаря той оттам, където е паднал, опрял гръб о стената вляво от мен, с протегнати под странен ъгъл крака. И после: — Защо още съм жив?
— За малко последно забавление, носителю на Светлината. Ако прокълнеш всичко, което е добро, красиво, истинско и благородно, ще ти даря бърза смърт.
— Не, благодаря — отвръща той.
— Защо не? Ти се провали, както и деветимата преди теб. Ти беше последният. Всичко свърши. Добрите загубиха с нула на десет.
Не отговаря, затова продължавам да го ръчкам.
— И твоят герой, Ерик Мускулестия, или както там му викахте, дори не ме докосна с онова оръжие. Последният поне ме цапардоса по рамото, преди да го насека на парчета.
— Ние ли бяхме най-зле от всички, с които си се сблъсквал? — пита той.
— О, не искам да изпадам в крайности — казвам. — Но едва ли бяхте най-добрите.
— Не се подигравай на един победен старец и ми отговори. Кой беше най-добрият?
Кискам се.
— Лесна работа — отвръщам. — Глоринг от Второто царство. Той беше на косъм да ме убие — просто красота! Извитата му сабя Демер1 падаше като мълния от небето. Мускулите на ръцете му играеха като морски вълни. Блестеше от пот поради напрежението. Ругаеше ме така дивно, че беше като поема. Стоях като закован. Лекичко, много лекичко го спрях, но това отне по-скоро цялата ми черна магическа сила, отколкото мощта на тялото ми. Наистина Глоринг и Демерунг бяха най-великите.
— Уви, горкият Ерик не можа да извърши такова нещо.
— Не можа нито той, нито някой друг от онези, които съм срещал. И сега царството на моя господар Глаум ще е вечно, защото Мракът победи Светлината. Вече няма кого да вдигнат срещу нас.
— Кажи ми — пита той — кое сред счупените оръжия, които виждам, е сабята Демер и къде са костите на Глоринг, за да мога да видя къде лежи най-светлата ни надежда.
— Много приказваш, старче. Време е да приключим с приказките.
— Но виждам само девет ефеса сред останките.
Изпъвам нокти и се надигам да го фрасна. Но той ме задържа не с магия, а просто със заявлението:
— Още не сте победили.
— Как можеш да го кажеш, щом си последният?
— Ти излъга — продължава той, — когато каза, че царството на господаря ти ще бъде вечно, че Мракът е победил Светлината. Не виждаш собствената си слабост.
— Нямам слабост, магьоснико.
В полумрака съзирам усмивката му.
— Много добре — казвам тогава. — Няма нужда да проклинаш добротата, истината, красотата и благородството, за да си платиш за бърза смърт. Само ми кажи коя е слабостта, която виждаш.
— Винаги съм гледал на бързата смърт като на нещо маловажно — отговаря той.
— Кажи ми я, за да мога да се защитя, ако някой иска да се възползва от нея.
