Голяма част от мен, почти всичко всъщност, искаше да капитулирам пред лудостта, да изгоря в нея, да се хвърля сред враговете и да обагря планината с кръвта им, без значение каква е цената. Ала аз имам непоносимост към капитулацията от всякакъв вид. Затова се дръпнах назад и лудостта ме напусна, угасна толкова бързо, колкото беше лумнала. Имах план и щях да го следвам, макар да изглеждаше, че няма надежда. А плановете и тяхното следване изискват бистра глава.
Враговете прииждаха. Вече чувствах ръцете си уморени колкото краката. Трябваха ни само още няколко минутки, но понякога не получаваш каквото искаш, нито каквото ти трябва. Вдигнах поглед към величествената гледка. Време беше да се мре.
В миналото ме беше спасил един кон. Не благороден жребец, който да ме отнесе на гърба си в бесен галоп, забележете, а един не особено умен, но тотално паникьосан кон, който ме ритна и така ме спаси. Един крайно неочакван ритник и още по-неочаквано спасение. Още по-изненадващо за Корион. Но да те спаси овчи мехур… това безспорно е черешката на тортата. Черешката на всички торти.
Високо над нас горяха бавни огньове, топяха снега в гърнетата, нагряваха надутите мехури, плаващи в загрятата, къкреща вода. Процесът е бавен и дава на планинците време да се изтеглят. Трябва да заложиш гърнетата в опасната зона. Възможно най-високо, за да предпазиш себе си, но не толкова, че да провалиш търсения ефект.
Горещият въздух се разширява. Мехурите се надуват. Надуват се далеч отвъд точката, в която може да ги надуе човек с помощта на дробовете си. Всичко е въпрос на време. Въпрос на правилно изчислен график. Водата завира. Налягането се увеличава. И бум!
Планинците обичат да свирят на гайда. Гайди пищяха на сватбата ми същата сутрин, подобни на гайдите, които са популярни в земите северно оттук, но нашите са направени от животински мехури. Устройството им е по-простичко, но врявата, която вдигат, е същата. Човек не би допуснал, че спукан овчи мехур може да произведе толкова силен звук. Звук, сякаш всички писъци и воища, които една гайда може да издаде през целия си дълъг и мизерен живот, са събрани в един миг. Звук, от който ще се събудят и мъртвите.
Една от шестте овци, дарили пикочните си мехури за шестте лавинни гърнета, които мъжете от Чревца бяха заложили по хребета на склона при нашата поява, явно е била особено пиклива приживе, защото мехурът ѝ избухна няколко минути по-рано от предвиденото.
Усещаш лавината, преди да я чуеш. Усещаш странно повишаване на налягането. Усещаш го като натиск в ушите. Усетих го и аз, нищо че разни хора се опитваха да ме нарежат на филийки. След повишеното налягане идва грохотът. Започва тихо и нараства бързо. А после, точно преди лавината да те удари, идва съскането.
Този път избрах момента точно. Хвърлих се назад в пещерата. Преди вражеските войници да ме последват, светът побеля и ги отнесе.
В пещерата имаше стотина мъже, но тя тънеше в тишина и мрак.
Последният грохот на лавината утихна. Бях паднал, ожулил си бях задника на някакъв безмилостен камък и псувнята ми беше първият звук, който се чу:
— Еба си! — Тази псувня беше любимата на брат Елбан и се чувствах задължен да я изръсвам от време на време, защото никой друг не я използваше.
Нищо, никаква реакция във вид на звук, сякаш орда тролове бяха откъснали главите на всичките ми хора.
— В дъното има фенери и прахан — извиках.
Шум от тътрещи се крака.
Още тътрене, после острият звук на кремък в стомана. Светлината изряза от мрака силуетите на десетки мъже.
Погледнах сребърния часовник на китката си. Имах чувството, че не съм го поглеждал от цяла вечност. Дванайсет и четвърт. Стрелката, която отброяваше секундите, тиктакаше в поредния си кръг.
— Знам, че собствената ми лопата е стигнала дотук. Когато я изпуснах в дупката — казах и се изправих, като внимавах да не си фрасна главата в ниския таван. — Със сигурност има и други. Намерете ги и да се изкопаем.
— Трябва да се преброим — каза Хобс и пристъпи напред. Грейнаха още фенери и снежната стена зад Хобс отрази светлината им.
— Бихме могли — казах аз. Знаех, че интересът му не е канцеларски. Хобс беше загубил приятели, протежета, синове на приятели и искаше да знае какво е останало от Стража, от неговия Страж. — Бихме могли, но не снегът те убива в лавина — добавих. — Онези войници отвън не са мъртви.
Сега вече ме слушаха внимателно.
— В момента те усилно се задушават, притиснати под снега. И точно това, приятели мои, се случва и с нас. А докато губя време да ви обяснявам, че се задушаваме, пилея от силно ограниченото количество въздух в наличност. Докато вие ме слушате, вдишвате хубавия въздух и издишвате лошия. А фенерите, които ви осигуряват светлина да ме виждате, също ядат от малкото ни въздух. — Благодарих мълчаливо на учителя Лундист и неговите уроци по алхимия. Може и да не преживеех сватбения си ден, но нямах намерение да угасна като свещицата в стъкления буркан, който Лундист беше използвал, за да демонстрира урока си.
