ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
27 август, година 101 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Червената стая.
Орин пак е в поход. Колкото по-големи стават владенията му, толкова по-рядко го виждам. Тази пролет превзе Конот само с трихилядна войска. Сега води деветхилядна към Нормарди. Дори говори как щял да направи Орлант свой протекторат, нищо че има други земи, които да завладее преди това.
Никога не говори за плановете си със страст. Не говори като човек, който иска тези земи за себе си, който иска владетелите им да превият коляно пред трона му или да напълни хазната си с военна плячка. Не, той говори какво можел да направи за народите на тези земи, как щял да им помогне, да ги направи по-свободни, по-богати, да разшири хоризонтите им. От устата на всеки друг би звучало фалшиво и превзето. Но Орин вярва в думите си и е в състояние да направи онова, за което говори. В Конот вече го обожават, почитат го като древен герой от преданията, прероден, за да ги спаси.
На мен говори със страст. От деня на венчавката ни ме кара да се чувствам безценна. Щастлива. Знам, че и аз го правя щастлив. Ала го има и онзи едва доловим привкус на разочарование, макар и прикриван усърдно. Ако не бях посветила толкова много време на хорските сънища, нямаше да го усетя. Но го усещам и знанията, които сама съм придобила и усъвършенствала, ме режат като нож. Орин иска дете. И аз искам дете. Но вече минаха две години.
Сарет ми пише в писмата си, че понякога можело да минат две години, а понякога и четири. Самата тя не роди друго дете в годините след Дегран, ако не броим бебето Мерит, което беше болнаво и почина набързо. Според мен мъката пречи на Сарет да забременее. Джили и Кериам също казват, че можело да минат две години. Казват, че сме млади и детето скоро щяло да дойде. През първата година го вярваха.
28 март, година 102 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Западните градини.
Еган се върна в двореца. Казвам, че се е върнал, но това е неточно, защото идва тук за пръв път. Орин нареди да построят двореца след като превзе графство Белпан, а Еган постоянно е в поход и досега не беше идвал тук.
Пак е ранен. Този път в хълбока; паднал от коня и се нанизал на нещо остро, така казва. Но Еган винаги се възстановява бързо, сякаш волята му не търпи никакви ограничения дори когато собственото му тяло се опитва да ги наложи.
Чета „По сънните земи и отдолу“ на Роланд от Туртан. Обичам да я чета на терасата, която гледа към градината с подправки. Официалните градини са… ами, твърде официални и твърде големи. Обичам да гледам градината с подправките, семплата ѝ подредба, малките изкуствени езерца, слънчевия и лунния часовник, които направих сама, обичам да вдишвам ароматите. А и тази книга не е да я четеш вътре, още по-малко на тъмно. Един-два абзаца и вече имаш чувството, че стените те затискат.
Еган се упражнява с меча си всеки ден на големия площад пред статуята на баща си. Има някаква магия в движенията му. Когато го гледам, винаги се сещам за танцьорите от славянските земи, онези почти елфически създания, така изящни и въздушни, но Еган прибавя сила към изяществото. И е дяволски бърз, макар че това се вижда само когато тренира с партньор. В сравнение с него всички изглеждат жалки. Дори най-добрите мечоносци сред дворцовата стража.
Но нещо в него ме плаши. Страстта, с която преследва всяка победа. Гледам го как се бие и се питам има ли нещо, което не би направил, за да получи каквото иска.
15 април, година 102 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Градината с подправките.
Еган още е тук. Възстанови се бързо, макар да казват, че раната била тежка. Доскоро мислех, че няма търпение да оздравее и да се върне към онова, което обича най-много — да сече пътека през всички, които застанат срещу Орин. Но вече е здрав, а още се мотае в двореца. Днес дори дойде в библиотеката, а досега не го бях виждала там.
Гледа ме по начин, който… хем ми харесва, хем не. Някаква животинска нишка в мен го намира за ласкателно. С разума си го намирам за обидно. Макар че в Еган не откривам нищо привлекателно извън онова, което виждат очите ми, долавям и някаква загадка, мистерия. В погледа му има едно особено разбиране, усет към жените, което добрите и умни мъже не притежават. Което Орин не притежава.
Това лято Орин и Еган отново са в поход. Дните са дълги, горещи и самотни, макар че в двореца живеят стотици мъже и жени и поне петдесет от тях са благородни дами, докарани тук с изричната цел да ми правят компания.
Научих се да пътувам в сънищата, да запазвам съзнанието си ясно и фокусирано и едновременно с това да крача през владенията на възможното и невъзможното. Крача, а понякога летя, или плувам, или препускам в галоп. Пътеката на света е права линия, единична нишка през безкрайната шир на сънищата, и ако следвам тази линия, мога да провидя истинското, вместо да газя през кашата от произволни съновидения. Научавам разни неща за разни места, после изпращам хора да проверят наученото и те неизменно потвърждават правдивостта на наблюденията ми.
Снощи сънувах Йорг от Анкрат и едва не се оплетох в кошмарите му. Границите на сънищата му са полазени от тръни, толкова гъсти и толкова бодливи, че когато се събудих, очаквах нощницата ми да е съдрана на парцали и напоена с кръв. А над кръга от тръни вилнее такава буря, че ме избута от съня. Имам чувството, че Йорг сам е сложил бариери, които да държат натрапниците настрана. А може и всичко да е плод на собственото ми въображение. Така или иначе, пратениците ми не могат да стигнат до Йорг, за да проверят кое е вярното.
Тази сутрин главата ме боли, перото трепери в ръката ми, страницата се мержелее пред очите ми. В Стрела препоръчват прах от резене, а не див пелин като в Скорон… със същия успех, уви. Бих разменила болката зад очите си срещу бодлите на шипката, но явно това е цената, която плащам, задето ходя неканена в хорските сънища.
22 май, година 102 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Голямата библиотека.
Орин ми пише, че е наел Сагеус да го съветва! Езичникът се бил установил в двора на Нормарди, след като избяга от Олидан. Орин пише, че Сагеус се оказал полезен — предвидил ключови детайли от релефа на пътя пред нашата войска и разгадал значението на неприятните сънища, които измъчвали съпруга ми в последно време.
Писах му да изгони езичника незабавно и пратих писмото по най-бързия куриер. Бих написала „обеси“ вместо „изгони“, но Орин е твърде… уравновесен, за да направи нещо такова.
23 юни, година 102 от Междуцарствието
Опитах се да вляза в сънищата на Орин, както го правя всяка нощ, откакто открих тази си способност. Снощи обаче не открих и следа от него, само пролука в сънния пейзаж, черна дупка на обичайното му място и едва доловим лъх на подправката — семена от кориандър, — която езичникът гори и вдишва.
Отчаяна, потърсих и Еган в съня му, но и от него не открих следа. Не познавам достатъчно другите мъже от свитата на Орин, не мога да ги различа сред стотиците хиляди, които обитават света на сънищата.
Имам нов лекар, мръсно дребно човече от славянските степи, но вливанията, които ми прави, облекчават главоболието. Много е стар, древен чак, и почти не говори имперския език, но лорд Малас го препоръча горещо, а и лекарствата му вършат работа.
26 юни, година 102 от Междуцарствието
Открих сънуващия Орин! Не успях да вляза в съня му — златен и многопластов, — но ми се струва, че Орин е отблъснал опитите на Сагеус да го постави под свой контрол. Може пък да е бил прав, че той дърпа конците. Но не мога да вляза в съня му и това ме тревожи. Има бариера, но дали я е създал езичникът, или самият Орин, било то съзнателно, или като резултат от естествена съпротива към чужда намеса, не знам.
За разлика от Йорг, който ме прогони с тръни и светкавици, Орин ме отпрати със спокоен и простичък отказ. Надявам се, че е изритал Сагеус обратно при Олидан Анкрат във Висок замък.
12 юли, година 102 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Балната зала.
Дворецът е готов вече от две години, а още никой не е танцувал в балната зала. Орин би организирал бал, за да ме зарадва, би призовал своите лордове и дами и те биха се стекли с карети към двореца. Стотици биха дошли, нагиздени със сатен и дантела. Орин би танцувал с прецизност и изящество, достойни за учител по танци, би ме обгрижвал всячески, не би пропуснал да похвали музикантите. И през цялото време аз ще знам, че други, по-големи мисли кръжат в главата му — планове, стратегии, писма, които трябва да бъдат написани, — и че когато последните гости бъдат качени мъртво пияни в каретите си, аз ще намеря Орин в библиотеката да нанася бележки в полетата на някой дебел том.
Получих писмо от Еган. Писал го е по време на празненствата, след като и последният замък на Орлант паднал пред армията на Орин. Писмото е подписано от него, но почеркът ми е непознат. Не би могло да е иначе, защото никога не съм виждала нещо, написано от неговата ръка. Не бих се изненадала, ако това е първото писмо, което Еган пише в живота си. Сигурно го е диктувал на писар, защото почеркът е четлив, а правописът — грамотен, но гласът зад буквите е на Еган. Ето какво ми е написал:
