Не му обърнах внимание. Вместо това усилих притока на болка в Еган.
— Наречи ме брат.
— Брат! БРАТ! Ти си мой брат — извика той, после изпищя, после захъхри.
— Отче Гомст, чу ли това? — попитах.
Старецът кимна.
— Нека го направим официално тогава — казах аз. — Осинови ме в своето семейство, братко.
Нараних го отново.
— Йорг! — Макин ми сочеше прииждащите хиляди, сякаш имаше шанс да не съм ги забелязал.
— Аз… осиновен си. Ти си мой брат — изхъхри Еган.
— Отлично. — Оставих го да падне. Станах и изтрих кръвта му от ръцете си в наметалото на Макин.
— Трябва да бягаме! — Макин направи няколко крачки към Призрачния с надежда, че ще го последвам.
— Не ставай глупав — казах аз. — Никога няма да стигнем дотам.
— Какъв е планът? — попита Макин.
— Надявах се, че ще се откажат. Така де, едва ли харесват особено тази торба с лайна. — Ритнах Еган в главата, но не много силно. Глупаво е да си изкълчиш глезена, когато може да ти потрябва за бягство. — Избих повече от половината армия. И двамата им принцове са мъртви. Защо просто не си идат по домовете, за бога! — Последното го извиках достатъчно силно, за да ме чуят първите, чиито лица вече различавах.
— Това ли е? — попита вуйчо Робърт. — Просто си се надявал?
Ухилих се и го погледнах.
— Последните десет години живея от намеци, облози, надежда и късмет.
Огънят танцуваше зад него, греди падаха от требушета. Пламъците бяха странни, също като другите в замъка, някак плоски и крехки. Алени стрии се издигнаха през тях, като пунктир…
— Дойдох да видя как умираш. — Сагеус стоеше вляво от мен, гол въпреки студа, ако не броим набедрената превръзка, целият нашарен с татуирани писмена.
Не очаквах да го видя тук, но се постарах да скрия изненадата си. Пристъпих към него.
— Не съм тук. Така и няма да се научиш, нали, Йорг от Анкрат?
Виждаше се, че ме мрази. Това само по себе си беше малка победа — че предизвиквам емоция в кротките му кравешки очи.
— Сериозно? — попитах аз.
Той погледна Еган, отпуснат и кървящ в лъскавата си броня.
— Можех да постигна велики неща с този. Знаеш ли колко време ми отне да намеря мъж толкова силен и едновременно с това толкова податлив на влияние? С Орин не можех да работя. Той беше по-труден и от баща ти, а Олидан беше много труден.
— Ти ли го накара да убие Орин? — попитах.
— Не беше трудно. Лек тласък в правилната посока, само толкова. Сладката Катерин е голямо изкушение, а Орин му стоеше на пътя. Мъже като Еган имат само един отговор за нещата, които им застават на пътя.
— Малки тласъци, казваш. Малки, но много на брой.
— Сигурно дори не помниш съня, който ти пусна мухата за Норлес в онзи далечен ден, нали, Йорг?
— Какво? — Образи се надигнаха като мехури в главата ми. Панаирът в Норлес. Празненствата. Поискал бях да отидем. Подлудих мама с молбите си. Само дето не ги завлякох в каретата. — Бил си ти?
— Да. — Ухили се гадно. — Трябваше да платиш за греховете си — повтори моите думи, като ехо.
— Бил съм дете…
Сагеус сведе поглед към Еган.
— Трябва да платиш сега. Греховете ти крещят за разплата.
Студен огън се надигна в мен.
— Ще ти кажа за какво крещят греховете ми, поганецо. Крещят за още. Крещят за компания. — И пристъпих към него.
— Аз не съм тук, Йорг.
— О, напротив. Мисля, че си тук.
Усетих как се опитва да изкриви зрението ми, да се оттегли в съня. И тогава я видях. Дух, или призрак, но неин. Катерин, бяла от яростен гняв и още по-красива заради него. Призракът ѝ зад рамото му, там, където той се надяваше да избяга, като мираж над горещ пясък, устните ѝ се движеха без звук, напяваха нещо. Седеше на кон, заобиколена от същите рицари, които бе довела със себе си от двореца в Стрела. Някъде в тила на стрелянската армия Катерин яздеше коня си сляпа, очите ѝ оковани във видения, умът съсредоточен в заклинания, които сама си е измислила. И с всяка нечута дума, изригнала от изопнатите ѝ устни, Сагеус ставаше по-материален, по̀ тук.
Посегнах към него.
— Мъж видях несъществуващ… — Ръцете ми почти го докопаха, езичникът се разливаше през пръстите ми. Какво беше казал Фекслър? Че всичко е въпрос на воля. Махни черепите, пушека, заклинанията — и остава едното желание. — Пак го нямаше нощес. — Просто трябва да поискаш. — О, нека тук стои във ужас. — И ръцете ми го намериха. Каквото и да казват за горчилката, която отмъщението оставяло в устата ти, в мига на въздаването му то е по-сладко от кръв, братя мои.
Стиснах главата му и я откъснах от раменете, сякаш аз бях трол, а той — обикновен човек, защото Сагеус толкова дълго бе бродил в сънищата, че плътта му беше започнала да гние и се късаше като пергамент, изписан с гъсто черно мастило. Разврещя се без звук и се опита да умре. Но аз го държах. Заключих го в черепа му. Некромантството може да прави такива неща.
— На този свят няма болка, която да е достойна за теб. — И огънят, който гореше в костите ми, чието ехо усещах в кръвта си, се изля в ръцете ми и го подпали, подпали го жив, хванат в капан.
Хвърлих главата му към прииждащата армия. Тя подскочи огнена по камъните, плътта се надигаше на мехури, устните се гърчеха.
