Значи има и писани пророчества? Ядосах се, идеше ми да се озъбя като бясно куче. Сякаш не стигаше, че всяко хвърляне на карти таро и всяко гадаене по руни слагаше Стрела на трона. А сега и книгите, моите най-стари приятели, се оказваха предатели.
— Тогава защо сме тук? — попитах аз. Знаех, но за всеки случай реших да попитам.
— Аз съм тук за теб, Йорг — рече тя, дрезгаво и съблазнително.
— Ами ела да ме вземеш, Чела — казах аз. Не вдигнах меча си, но завъртях леко острието, така че отразената светлина да падне върху лицето ѝ. Не я попитах какво иска от мен. Отмъщението няма нужда от аргументация. — И как изобщо си се озовала ти тук? — Бях стоварил цяла планина отгоре ѝ в Гелет, погребал я бях под тонове скала.
Чела навъси чело за миг.
— Мъртвия крал дойде за мен — Мога да се закълна, че потрепери, макар и само за миг.
— Мъртвия крал. — Това беше ново. Мислел бях, че разбирам какво я води, че търси отмъщение, а отмъщението е стимул, който уважавам. Така де, бях стоварил връх Хонас отгоре ѝ. — Той ли те праща?
— И без него щях да дойда, Йорг. С теб имаме недовършена работа. — И отново ни облъчи със съблазън, която вкамени братята. А тъкмо бяха започнали да се отърсват.
— И кой ме иска повече, Чела? Ти или онзи твой крал?
Гърлен звук долетя откъм Чела, нещо като ръмжене. Раздразнението подкопаваше магията ѝ и братята се размърдаха отново.
— Или той иска мен повече, отколкото иска теб? Това ли е? Твоят нов крал те е изровил само за да ме намериш? — Показах ѝ най-хубавата си усмивка. Уцелил бях право в десетката, ако се съдеше по силното ѝ раздразнение и факта, че не успя да го скрие. Лошо няма — най-добрият враг е ядосаният враг, но… нямах представа защо този Мъртъв крал ме е взел на мушката си.
— Ела и ме вземи — подканих я отново, махнах ѝ даже, с надеждата да я примамя в обсега си. С другата си ръка ръгнах Макин. — Знам, че сте заети да зяпате голата жена, но ако насочиш вниманието на братята в по-ползотворни посоки, току-виж сме оцелели сред срещата си с нейните приятелчета.
— Да дойда и да те взема, казваш? — Чела се усмихна, възвърнала самообладанието си. Изтри с ръка устата си и видях, че под калта устните ѝ са кървавочервени. — Че те искам, искам те. Няма да споря. Но не за каквото си мислиш, не за да те прекърша. Познавам сърцето ти, Йорг. Ела при мен. Можем да сме нещо повече от обикновена плът.
Създанието събуждаше болка в слабините ми, признавам, сякаш онази тънка граница между похотта и отвращението беше изчезнала заедно със селото. Част от мен настояваше да приема предизвикателството ѝ. „Прегърни страха си — бях казал на Гог, — нека страхът е плячката, а ти — ловецът.“ А нима смъртта не е най-големият страх, най-големият ни враг? Бях отхапал от студеното сърце на некромант. Може би трябваше да взема Чела, да хвана смъртта за гърлото, да я подчиня. Сетих се за жените, които горяха в къщата си.
— Ти си по-малко от плът — казах накрая.
— Жестоки думи — усмихна се тя. Пристъпи към мен. Изящното движение прикова погледа ми. Подрусването на гърдите, полюляването на ханша, червената ѝ уста. — Има магия между нас, Йорг. Сигурна съм, че и ти я усещаш. Не чувстваш ли ехото ѝ в гърдите си? Нима тя не тупти с всеки удар на сърцето ти, мили мой? Създадени сме един за друг. Мъртвия крал ми каза, че мога да те имам за себе си. Каза ми да те заведа при него. И аз ще го направя.
— Ще има дълго да ме чакаш в ада — казах аз. — Защото точно там смятам да те пратя, още сега. — Репликата не беше от най-витиеватите, но онова за Мъртвия крал наруши равновесието ми.
Тя се усмихна и ми прати въздушна целувка.
— Ядосан си, защото ти показах твоите призраци? Не аз съм ги създала, Йорг.
Това ми открадна увереността. Отново видях Рут и майка ѝ, попарени от горещата светлина на строителското слънце.
— Не знаех, че…
— Не си знаел, че слънцето ще ги изгори? Мислел си, че ще пуснеш облак отрова и той ще посее мор по земята? Така ли? Значи ако Рут, майка ѝ и детето ѝ не бяха изгорели, а се бяха задавили в собствените си вътрешности, ако бяха кървили от очите и ануса, ако писъците им бяха други, тогава всичко щеше да е наред? Само защото е щяло да бъде по план? — Чела пристъпи още крачка към мен. Неумолима.
Не можех да ѝ отговоря. Надявал се бях да отровя Червен замък, с пълното съзнание, че ще загинат не само войниците, а всичко живо там. А ако токсините се разпространяха извън крепостните стени? Нямах представа колко далече могат да стигнат. И не ми пукаше.
— Знаеш ли от какво най-много се страхуват хората, Чела? — попитах.
— Ти ми кажи. — Плъзна ръце по бедрата си и нагоре по корема, размазвайки тъмна кал по тъмна кожа.
Макин бутна арбалета на Нубанеца в ръката ми. Стиснах го. Беше толкова тежък, че едвам го удържах.
— Хората се страхуват от умирането. Не от смъртта. Искат да умрат бързо и чисто. Най-лошото нещо е рана, която те убива с дни. От която крееш. Нали така, Макин?
— Да — каза той. Макин рядко е толкова лаконичен, но не е лесно да се разлееш в словоохотливост, когато си под влиянието на некромантска магия.
