Кралят на тръните полностью

— Да крееш — продължих. — Това е дума, която плаши братята. Довършете ме, за да не крея, така казват. И знаеш ли защо, Чела? Знаеш ли защо е толкова страшно да крееш? Страхливецът умира хиляда пъти, така ни казва Поетът. Ами ти? Ти си умряла само веднъж, но крееш хиляди пъти по-дълго от нормалното.

— Не се подигравай с мен, дете — каза Чела. Ребрата ѝ стърчаха, бузите ѝ бяха хлътнали. — Владея повече сила от…

— Можеш да ми покажеш моите призраци, Чела. Да ми показваш смъртта и разни мъртви неща, с надеждата че ще се уплаша и ще избера твоя път. Но аз си имам свой. Имам си свои призраци и ще се оправям с тях посвоему. А ти си изтъкана от разложение и страх и ще направиш добре, ако намериш гроб, който да те приеме.

Времето, когато нищо не можеше да ме уплаши, беше отминало. Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене. Може би още не боравех с пълния набор старческа страхливост, но призраците на Гелет и мисълта за хилядите мъртви неща, които плуваха под калта и се ослушваха за призива на некромантката, ме бяха смразили до костите. Чакаха ме куп неща — принц, когото да победя, Катерин, която евентуално да ухажвам, удобен трон, който да топля със задника си. Удавянето в лепкава кал не влизаше в плановете ми.

— Не само призраци доведох със себе си от Гелет, Йорг. — Чела вдигна лениво ръце.

Нови форми се заиздигаха от блатото, човешки форми.

Забих меча си в земята и вдигнах арбалета на Нубанеца.

— Направих си колекция — добави Чела.

Формата, която се издигаше пред нея, придоби познати очертания, силна снага с широки плещи, по-тъмна там, където калта лепнеше на тънък пласт. Дупка в гърдите.

— Мисля, че си иска арбалета — каза Чела.

Вляво от нея се беше оформил силуетът на разплут мъж, червата му бяха провиснали като черни наденици от разпорения корем. Имаше и други около нас, отърсваха се от калта, дращеха лицата си. Един стърчеше с глава и рамене над останалите, плътта висеше на парцали от скелета му.

— Вървях по стъпките ти, Йорг, взех онова, което ти се опита да изгориш, изрових погребаното от теб. Дори в сенките на собствените ти стени.

Познавах ги всичките. Нубанеца между Чела и моя арбалет… неговия арбалет. Дебелака Бърло вляво от нея. Гемт, чиято коса червенееше тук-там през калта, главата му пришита на раменете. Брат Гейнс, брат Йоб, брат Родат. Стария Елбан, който винаги се беше молил за спокоен гроб, Лъжеца, чието тяло така и не намерихме, макар да беше паднал в битката за Призрачния, и накрая брат Прайс, почти напълно изгнил след четири години в земята. И други, които се надигаха от дълбоката кал или изплуваха от застиналите вирове и драпаха към твърда земя.

Чела ме гледаше иззад рамото на Нубанеца, използваше го като щит. Поредното доказателство, че трябва да атакуваш без колебание.

— Ела с мен. — Гласът ѝ пърхаше от изгнили дробове. Очите ѝ лъщяха, потънали дълбоко в лицето, сякаш усилието да извади братята ми от калта ѝ е струвало скъпо. — Силата на брат ми тече в теб, неизползвана, отслабваща, пропиляна.

„Брат? Некромантът, когото убих, ѝ е бил брат?“

— Благодарско, милейди, но се преситих на некроманти. — Натиснах двойния спусък на арбалета. Едната стрела проби дупка в рамото на Нубанеца. Другата прониза Чела в шията, на косъм от гърлото.

Нубанеца, загубил за миг равновесие от силата на удара, се обърна отново с лице към мен. Безизразно лице. Чела сложи ръка на тила си и завъртя глава. Чу се звук като от изпукан хрущял.

— Ние сме едно семейство, Йорг. А семействата се карат. Но аз ти прощавам, а когато те отведа със себе си в блатото… когато се слеем в студените и дълбоки места… когато се прегърнем, както го правят хората от едно семейство… ти също ще ми простиш.