Не го харесвах. Но, от друга страна, аз не харесвам много хора, та едва ли има смисъл да се отдава значение конкретно на отношението ми към него. Когато той дойде в селото, много ми напомняше на английските сетери, които хижарите возят в джиповете си — кльощави, свръхенергични, но дружелюбни кучета. Дружелюбността на Дан Кране обаче беше хладна. Използваше заучено поведение като средство да постигне по-дългосрочна цел, а аз започнах да проумявам, че Дан Кране всъщност е маратонец. Стратег, който никога не губи търпение на пистата, никога не се отказва, а методично продължава да крета, защото разчита на своята издръжливост и накрая тя ще го изведе до върха. Тази увереност личеше в езика на тялото му, долавяше се в начина му на изразяване, искреше от очите му. Да, днес може да е нищо и никакъв редактор на незнайно списание, но някой ден ще се издигне. Защото е призван за велики дела, както се казва. Дан Кране подаде молба за членство в партията на Ос, но макар местният вестник в Ус да беше обявен официално за печатен орган на Работническата партия, вътрешният редакционен правилник забраняваше на редактора да заема какъвто и да било пост в политическа партия, защото това би хвърлило съмнение върху неговата безпристрастност. Освен това в момента Кране, баща на две малки деца, беше страшно зает, та най-вероятно нямаше да се яви на следващите местни избори, а може би и на по-следващите. Или и на по-по-следващите. Но определено беше въпрос само на време мършавата ръчичка на Дан Кране да докопа дървеното чукче на областния управител.
— Благодарение на склонността на брат ти да поема рискове той изкара добри пари от инвестицията в онзи търговски център още като студент. — Кране извади бележник и химикалка от джоба на якето си „Jack Wolfskin“. — И ти ли участва в нея?
— Не знам за какво говориш.
— Не знаеш ли? Аз пък разбрах, че си финансирал покупката на акции с двеста хиляди.
Надявах се да не е видял тръпката, която премина през мен.
— Кой ти го каза?
Той пак се усмихна стегнато, сякаш се опасяваше да не би широкото разтегляне на устните да му причини болка.
— Дори в местната преса ние, журналистите, не издаваме източниците си.
От шефа на банката ли беше разбрал? Или от Вилумсен? Или от друг банков служител? Някой, който е проследил пътя на парите, както се казва.
— Без коментар — отсякох.
Кране си записа с тих смях.
— Наистина ли искаш във вестника да излезе отпечатано това, Рой?
— Кое?
— Без коментар. Така отговарят големите политици и знаменитостите в града, когато ги хванат натясно. Рискуваш подобна реплика от твоите уста да остави малко странно впечатление у читателите.
— Впечатлението у читателите го създаваш най-вече ти.
Кране поклати с усмивка тясната си, ръбеста, гладкокоса глава.
— Отпечатвам само думите на моите събеседници, Рой.
— Ами направи го тогава. Запиши този разговор, дума по дума. Включително егоистичния си съвет за „без коментар“.
— Обичайно интервютата се редактират, за да изведем най-същественото на преден план.
— А кое е най-същественото, определяш ти. Следователно ти формираш читателското мнение.
Кране въздъхна.
— По враждебното ти отношение съдя, че не желаеш вашето участие — твоето и на Карл — да бъде публично огласено.
— Питай Карл — отвърнах и включих кафемашината. — Едно кафе?
— Да, ако обичаш. Сигурно ще откажеш коментар и относно факта, че Карл току-що е преместил дейността си в Канада, защото компанията му в САЩ е станала обект на разследване на Комисията по ценни книжа по подозрения в схема за манипулиране на борсови котировки.
— Искам да коментирам друг въпрос. — Подадох му картонена чашка с кафе. — А именно че ти пишеш статия за бившето гадже на твоята съпруга. Имаш ли желание да поместиш този мой коментар?
Кране въздъхна тежко, прибра бележника в якето си и сръбна от кафето.
— Ако местен вестник в село като нашето се въздържа да помества материали за хора, познати на редколегията, няма да напишем нито една статия.
— Да разбирам ли, че под статията ще упоменеш този факт? Че съпругата на автора на материала е минала през леглото на Карл Опгор.
Видях как в очите на маратонеца засвяткаха мълнии. Над дългосрочната стратегия надвисна опасност. Състезателят беше на крачка да каже или направи нещо в разрез с крайната цел.
Последното си го спестих. Не го казах, разбира се. Просто се заиграх с мисълта дали, ако го бях изтърсил, Дан Кране щеше да излезе от релси.
— Благодаря ти за отделеното време. — Кране вдигна ципа на непромокаемото си яке.
— И аз ти благодаря. Двайсет крони, ако обичаш.
Той погледна чашката с кафето, после мен. Пробвах да изимитирам стегнатата му усмивка.
Във вестника отпечатаха статия за Карл Абел Опгор, момче от нашето село, преуспяло отвъд океана. Бе подписана с псевдоним от журналист на свободна практика.
