Продължих да вървя на изток. Минавах по спящи улици, към Е18. Заваля дъжд. Отдавна не беше валял дъжд като хората. Докато вървях по половинкилометровия стар мост „Варудбруа“, обувките ми жвакаха. Посред моста ме осени прозрението, че всъщност има изход. И бездруго вече бях вир-вода. Надникнах през ръба към зелено-черното езеро. Трийсет метра? Явно обаче мигом ме обзе колебание, защото разумът започна да ми привежда доводи, че ще оцелея, инстинктът ми за самосъхранение ще проговори и ще додрапам до брега, навярно с трайни увреждания на скелета и вътрешните органи, които няма да ми скъсят живота, а ще го вгорчат още повече. Ако все пак чисто хипотетично ме застигнеше късметът да загина във вълните долу, какво щях да спечеля от смъртта си? Внезапно си спомних какво ми бе отговорил старият ленсман на въпроса защо да продължаваме да живеем, щом животът не ни носи радост. „Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.“ А това на свой ред ме подсети за репликата на чичо Бернард, когато му поставиха диагнозата „рак“: „Когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.“
Засмях се. Да, стоях сам-самичък насред моста и се кикотех гръмко като умопобъркан.
Продължих към Сьом с лека стъпка. По едно време дори започнах да си подсвирквам онова парче на комедийната група „Монти Пайтън“, дето Ерик Айдъл го изпълнява, разпнат на кръста23. Щом Вигдиските намират сили да се надяват на чудеса, защо да не се надявам и аз?
На трети септември, в два следобед, се озовах с колата в Нотуден.
Високо, млечносиньо небе. Във въздуха още тегне лятна горещина, мирише на борови иглички и на прясно окосена трева, но в поривите на вятъра се усеща и лека хапливост, острота, която напълно отсъства в топлата Сьорлане.
Пътуването от Кристиансан до Нотуден ми отне три часа и половина. Шофирах бавно и на няколко пъти бях на крачка да се откажа. Накрая стигнах до извода, че само едно нещо би било по-жалко от това, в което съм се впуснал — да измина половината път до Нотуден и да се върна.
Паркирах в центъра и тръгнах да обхождам улиците в търсене на Шанън. През детството ни Нотуден ни изглеждаше огромен, чужд и едва ли не заплашителен. Сега — навярно защото бях прекарал толкова много време в Кристиансан — Нотуден изглеждаше странно малък и провинциален.
Оглеждах се усилено за кадилака, макар да ми се струваше по-вероятно да е наела кола от Вилумсен. Надничах в кафенетата и ресторантите, покрай които минавах. Поех към езерото, подминах киното. Накрая влязох в малко кафене, поръчах си кафе без мляко, седнах срещу вратата и се заех да прелиствам вестници.
В Нотуден няма много заведения и по-вероятно беше Шанън да ме намери, отколкото обратното. Щеше да влезе, аз да вдигна глава, погледите ни да се срещнат и очите ѝ да ми кажат, че е излишно да ѝ пробутвам предварително скалъпената за оправдание история: дошъл съм в Нотуден да разгледам обявена за продан бензиностанция; помня, че тя е щяла да идва в Нотуден, но не и че ще идва точно днес! Ако не е заета със срещи цял ден, защо да не пийнем по едно след вечеря? Или дори да вечеряме заедно, стига тя да няма други планове?
Вратата се отвори. Погледът ми сепнато подскочи натам. Влязоха няколко оживено бъбрещи младежи. След тях се появи още една тийнейджърска компания. Явно учебният ден беше приключил. При третото отваряне на вратата видях лицето ѝ. Изглеждаше променена, много по-различна от каквато я помнех. Сега лицето ѝ изразяваше откритост. Тя не ме забеляза и аз можех да я наблюдавам необезпокоявано иззад вестника. Седеше и слушаше момчето, с което влезе. Не се усмихваше, не се смееше. Все още се долавяше известна бдителност, стремеж да прикрие болезнената си чувствителност. Но въпреки това ми се стори, че между нея и момчето има нещо специално, немислим контакт, ако не си допуснал някого близо до себе си. Погледът ѝ зашари из помещението, спря върху мен и за миг застина.
Нямам представа дали бащата на Наталие, тенекеджията Му, ѝ е обяснил защо я записва в гимназията в Нотуден. Нито как е обяснил синините, получени в кухнята им. Най-вероятно Наталие не знаеше, че имам пръст и в едното, и в другото. Но ако все пак дойдеше при мен и ме попиташе защо съм го направил, какво щях да ѝ отговоря? Че съм се намесил, тласкан от чувство на вина, задето не съм успял да направя същото за родния ми брат. Че замалко да превърна баща ѝ в инвалид, защото за мен той е представлявал боксова круша с лицето на моя баща. Че цялата работа е заради мен и моето семейство, не заради нейното.
Погледът на Наталие се плъзна нататък. Едва ли ме позна. Не, беше ме познала, разбира се. Но макар да не знаеше, че съм заплашил баща ѝ със смърт, навярно предпочиташе да се престори, че не познава човека, продавал ѝ таблетки „антибебе“, особено сега, когато ѝ се удаваше шанс да бъде различна от онова прегърбено, свито момиче, което беше в Ус.
Тя беше напът да спре да чува какво ѝ говори момчето. Обърна се към прозореца, с лице, отвърнато от мен.
