— Представи си, че караш сърф край барбадоския бряг — подкачи я той.
Тя замахна уж да го цапне с щеката и пак залитна. Карл избухна в силен смях.
— Ще ѝ покажеш ли как се пази равновесие върху ски? — попита ме Карл.
— Не — зажумях. Носех слънчеви очила, но ярката светлина пак смъдеше в очите ми. — Не искам да го развалям.
— Говори за снега — поясни Карл за Шанън. — Навремето докарваше татко до полуда. Намираме идеален склон за спускане с девствен пухкав сняг и татко праща Рой да се спусне пръв, защото Рой е по-добрият скиор от двама ни. Но Рой отказва, защото било толкова красиво. Не искал да накърнява недокоснатия сняг със следите си.
— Разбирам го — кимна Шанън.
— Татко обаче не го разбираше. Според него, нямаш ли смелостта да накърняваш, няма да стигнеш доникъде.
Свалихме ските, седнахме върху тях и си разделихме един портокал.
— Знаеш ли, че Барбадос е родината на портокаловото дърво? — попита Карл, присвивайки очи.
— На грейпфрутовото — поправи го Шанън. — Впрочем и това не е никак сигурно. Но… — Тя ме погледна. — Както е известно, именно невежеството придава достоверност на всяка история.
Изядохме портокала. Шанън пожела да тръгне преди нас, за да не се налага да я изчакваме.
Аз и Карл я следихме с поглед, докато не превали хълма.
— Пустият му пожар… — въздъхна тежко Карл.
— Разбра ли се как е пламнал?
— Някой го е запалил умишлено, а пиробатерията най-вероятно е подхвърлена, за да заблуди разследващите, че пожарът е избухнал заради нея. Онзи литовец…
— Латвиец.
— … не можа дори да каже каква кола е видял. От полицията не изключват именно той да е подпалил хотела.
— И защо ще го прави?
— Може да е пироман. Или е поръчка и са му платили. В Ус някои завистливи хора мразят хотела, Рой.
— Мразят нас, искаш да кажеш.
— И това.
Разнесе се далечен вой. Куче. Някои разправяха, че в планината видели вълчи следи. Или дори мечи. Не беше невъзможно, разбира се, но беше слабо вероятно. Всъщност почти не съществуват невъзможни неща. Въпрос на време е досега небивалото да се случи.
— Вярвам му — казах.
— На латвиеца ли?
— Дори пироман не би останал да живее на мястото, което е опожарил. Ако пък са му платили и е действал по поръчка, защо ще се оплита в лъжи за кола с неработещ стоп? Защо просто да не каже, че когато е пристигнал, пожарът вече е горял; или пожарът е избухнал, докато той е спял в бараката, тоест, не знае нищо за причината. А оттам нататък нека полицията разследва дали огънят е тръгнал от пиробатерия, или от нещо друго.
— Не всички разсъждават логично като теб, Рой.
Пъхнах пликче снус под устната си.
— Сигурно. Кой те мрази дотам, та да направи хотела ти на пепел?
— Да видим… Курт Улсен, защото все още е убеден, че двамата с теб имаме пръст в смъртта на баща му. Ерик Нерел, след като го унижихме с голите снимки, които Шанън го подмами да ѝ изпрати. Симон Нергор, защото… защото живее в „Нергор“, Навремето е ял бой от теб и открай време ни има зъб.
— А защо пропускаш Дан Кране?
— Защото той и Мари са съсобственици на хотела.
— На чие име се води делът?
— На Мари.
— Ако я познавам добре, двамата са подписали предбрачен договор за разделна собственост.
— Възможно е. Но Дан не би искал да ѝ навреди, така че…
— Дали? Представи си как се чувства той. Съпругата му го мами. Поръчков главорез го заплашва, цензурира и унижава, защото Дан иска да публикува негативен, но достоверен материал за хотела. Низвергнат от хайлайфа, сега той е принуден на празници като Нова година да се смесва с такива като мен. Със съпругата му отдавна са пред развод и на трийсет и първи декември Дан е възнамерявал окончателно да погребе брака си, като в уводна статия във вестника, където е редактор, срине имиджа на тъста си. Нима при определени обстоятелства толкова изстрадал мъж не би наранил жена — причина за неговото страдание? Още повече че по този начин ще разори и теб? На новогодишния купон у Стенли видях един Дан Кране, готов на крайни действия.
— Крайни?
— Имаш ли представа какъв страх изпитва човек, заплашен със смърт от някого, наясно с най-големите му страхове?
— Малко. — Карл ме изгледа изкосо.
— Както се казва, страхът разяжда душата ти.
— Да — тихо потвърди Карл.
— И какво се случва?
— Накрая вече нямаш сили да се страхуваш.
— Именно. Изобщо не ти пука, предпочиташ да умреш. Да унищожиш себе си или да унищожиш другия. Да опожаряваш, да убиваш. Каквото е нужно — само и само да се отървеш от проклетия страх. Ето това е да си готов на крайни действия.
— Да. Защото каквото и да те чака после, е по-поносимо от сегашното ти положение. Въпреки всичко.
Помълчахме. Над нас се разнесе трескав плясък на криле, сянка пробяга по снега. Навярно яребица. Не вдигнах глава да погледна.
— Шанън изглежда щастлива — подхвърлих.
— И как иначе. Мисли си, че хотелът ще бъде изграден изцяло по нейния проект.
— Мисли си?
Карл кимна. Едва забележимо се сви. Ведрата му усмивка помръкна.
— Още не съм ѝ казал, но из Ус се разчу, че хотелът не е застрахован срещу пожар и досега проектът е кретал само благодарение на парите на Вилумсен. Източник на мълвата най-вероятно е Дан Кране.
