— Да, но ти сам го каза, Рой: оборудването трябва да се модернизира. Иначе ще ти отнемат лиценза.
— Но на теб не ти трябва лицензиран автосервиз, Вилумсен. Нужна ти е просто работилница, където да закърпваш таратайките си, колкото да вървят една седмица, след като си ги продал.
Вилумсен се разсмя гръмко.
— Определям цената не според това, каква работа ще свърши оборудването на мен, а колко безполезно е за теб, Рой Опгор.
Всеки ден научавах нови неща.
— При едно условие — настоях. — Да вземеш и Маркус.
— Да го взема? Все едно е чук. Впрочем, той наистина прилича повече на чук, отколкото на монтьор.
— Няма да отстъпя от това условие, Вилумсен.
— Не съм сигурен дали ми трябва помощник, Рой. Данъци, осигурителни вноски.
— Да, да, знам, но Маркус ще се грижи колите, които продаваш, поне да са безопасни за движението. Ти не го правиш.
Вилумсен защипа с два пръста двойната си гуша, преструвайки се, че изчислява наум. Погледна ме с огромните си като на октопод очи и назова още по-ниска цена.
Нямах сили за повече преговори. Съгласих се. Вилумсен побърза да ми протегне ръка — сигурно за да не взема да преосмисля. Погледнах петте разперени сиво-бели пръста. Ръката му приличаше на латексова ръкавица, пълна с вода. Улових я и потреперих.
— Утре ще дойда да взема всичко — каза той.
Вилумсен уволни Маркус на третия месец. Изпитателният срок не беше изтекъл и Вилумсен не беше длъжен да отправя на Маркус предизвестие за прекратяването на трудовия договор. Обосновал решението с факта, че веднъж Маркус закъснял, той му направил забележка, но провинението се повторило.
— Вярно ли е? — попитах Маркус, който дойде при мен да ме пита ще го взема ли на работа при мен в бензиностанцията, където бачках сам по дванайсет часа всеки ден.
— Да — потвърди той. — Десет минути през септември. И четири минути през ноември.
И така, двете бензинови колонки вече изхранваха трима души. Оборудвах сградата, където преди се помещаваше сервизът, с хладилна витрина за безалкохолни напитки и рафтове с опаковани закуски. Но, разбира се, за местните по-близо беше хранителният магазин, където, освен това предлагаха и по-богат асортимент.
— Лоша работа. — Карл посочи сметките ни.
— В долината продават вили. Само почакай до зимата. Новите собственици ще минават оттук.
Карл кимна.
— Страшен инат си.
Веднъж пред бензиностанцията паркира огромен джип. Двама мъже слязоха и заобиколиха сервиза и автомивката, все едно търсеха нещо. Излязох.
— Тоалетната е вътре — уточних.
Дойдоха при мен, връчиха ми две визитки и заявиха, че са представители на безусловно най-голямата верига бензиностанции в страната. Попитаха удобно ли е да проведем онзи разговор.
— Кой разговор? — попитах и мигом се досетих, че ги е повикал Карл.
Двамата мъже били, казаха, впечатлени колко съм постигнал с толкова малко и ми обясниха колко много бих постигнал с малко повече.
— Десетгодишен договор за франчайзинг — предложиха.
Бяха осведомени за мащабното застрояване с вили в долината и с прогнозите за увеличение на трафика по главния път покрай бензиностанцията ми.
— Какво им отговори? — попита ме нетърпеливо Карл, когато се прибрах вкъщи.
— „Благодаря“, това им отговорих. — Отпуснах се до кухненската маса, където Карл беше сервирал чиния с кюфтета — полуфабрикат от магазина.
— Благодаря? — изуми се Карл. — В смисъл… — опитваше се да разгадае изражението ми, докато нагъваше лакомо. — В смисъл „не, благодаря“? По дяволите, Рой!
— Искаха да купят всичко. Постройката, земята. Предложиха, естествено, огромна сума. Но аз явно обичам да притежавам. Сигурно заради фермера в мен.
— Но, да му се не види, ние едва си държим главата над водата!
— Трябваше да се посъветваш с мен, преди да ги извикаш.
— Ако бях опитал, щеше да отсечеш „не“ още преди да си ме изслушал.
— Вярно е.
Карл простена и зарови в шепи лицето си. Поседя така няколко минути. Въздъхна.
— Прав си — каза. — Не биваше да се меся по този начин. Извинявай. Просто се опитах да помогна.
— Знам. Благодаря.
Той разтвори пръстите на едната си ръка ме погледна с едното си око.
— Изобщо ли не се възползва от посещението им?
— Възползвах се.
— И как?
— Чакаше ги дълъг път и напълниха резервоара догоре.
Татко ме беше понаучил да се боксирам, но не съм съвсем сигурен дали наистина ме биваше с юмруците.
