Кралството полностью

Дребна и слабичка, имаше алтов тембър. Говореше със силно изразен акцент и не докарваше съвсем интонацията, но определено владееше норвежки. Зачудих се дали е репетирала как да произнесе изречението; дали предварително си е наумила да го каже, независимо мисли ли така, или не. Комплимент, който да ме предразположи да я харесам — искам или не. Тя се обърна към мен и се усмихна. Най-напред ми направи впечатление колко бяло е лицето ѝ. Не бледо, а белоснежно. Отразяваше светлината и беше едва ли не трудно да различиш очертанията му. На второ място забелязах, че единият ѝ клепач е увиснал до средата на окото подобно на щора. Сякаш едната половина от тази жена умираше за сън, а другата преливаше от бодрост. Изпод късо подстригана огненочервена коса ме гледаше енергично кафяво око. Беше облечена в семпло широко черно палто. Под него не личаха заоблености. Измежду реверите се подаваше черен пуловер с висока яка. Най-общо казано, на пръв поглед приличаше на черно-бяла снимка на възслабо момче, чиято коса впоследствие някой е оцветил с помощта на програма за обработка. На Карл жените му се лепяха открай време и честно казано, останах малко изненадан. Беше симпатична — не ще и дума, но не беше „парче“, както се изразяваме по нашенски. Продължаваше да се усмихва. Зъбите ѝ не се открояваха от кожата — толкова бели бяха. И Карл имаше бисерни зъби — за разлика от мен. Майтапеше се, че били толкова бели, защото се усмихвал много повече от мен и слънцето му ги избелвало. Изглежда, именно това ги бе привлякло един към друг: белите зъби. Да видиш себе си в човека отсреща. Карл наистина беше висок и широкоплещест, рус и синеок, ала веднага съзрях сродството помежду им. Нещо жизнеутвърждаващо, както се казва. Оптимизъм, желание да виждаш най-доброто у човека. У себе си и у другите. Не избързвах ли с изводите? Все пак още изобщо не познавах това момиче.

— Това е… — подхвана Карл.

— Шанън Алейн — прекъсна го тя с алтовия си тембър и ми протегна малката си ръка. Все едно стиснах кокоши крак.

— … Опгор — допълни гордо Карл.

Шанън Алейн Опгор задържа десницата ми по-дълго, отколкото ми се щеше. И в това отношение си приличаха с Карл. Някои хора бързат повече да се харесат.

— Jetlagged?1 — попитах и мигом съжалих за идиотския си въпрос.

Теоретично бях запознат какво е jetlag, но не бях излизал извън пределите на нашата часова зона и Карл го знаеше. Тоест, каквото и да ми отговореха, щеше да ми прозвучи абсолютно по един и същи начин.

Карл поклати глава.

— Кацнахме преди два дни. Изчаквахме колата. Тя пристигна с ферибота.

Погледнах регистрационната табела и кимнах. МС. Монако. Екзотично, но не достатъчно, та да поискам табелата, ако се наложи да пререгистрират колата. В офиса в бензиностанцията бях натрупал колекция от стари табели от Френска Екваториална Африка, Бирма, Лесото, Британски Хондурас и Джохор. Летвата беше вдигната високо.

Шанън местеше поглед от Карл към мен и обратно. Усмихваше се. Нямам представа защо, навярно просто се радваше да види как Карл и по-големият му брат — единственият му близък роднина — се смеят заедно. Или защото първоначалното леко напрежение се бе уталожило. Или защото той — те — бяха добре дошли у дома.

— Ще покажеш ли на Шанън къщата, докато внеса куфарите? — Карл отвори багажника.

— Общо взето ще приключим по едно и също време — промърморих на тръгналата след мен Шанън.

Заобиколихме къщата и излязохме от южната страна, където се намираше главният вход. Защо татко не бе разположил вратата срещу двора или пътя, честно да си кажа, не знам. Навярно му е харесвало, излизайки, всеки ден да вижда ширналата се пред него дива местност. Или защото е сметнал за по-важно слънцето да топли кухнята вместо коридора. Прекрачихме прага. Отворих една от трите врати в коридора.

— Кухнята — поясних. Лъхна ме миризма на гранива мазнина. През цялото време ли е миришело така?

— Много е хубава — излъга Шанън.

Вярно, бях разтребил и дори измил, но кухнята категорично не заслужаваше да бъде наречена хубава. С изумен и някак леко притеснен поглед гостенката проследи кюнеца от камината, който минаваше през дупка, пробита в тавана, и излизаше на втория етаж. Около кюнеца и тавана имаше празно пространство, колкото дървенията да не се запали, а съвършената кръгла форма на дупката даваше основание на татко да я нарича „фино дърводелство“. В цялото стопанство тя нямаше равна на себе си, ако се изключат две също толкова съвършено кръгли дупки в нужника.

Угасих осветлението и пак го запалих, за да ѝ покажа, че все пак ни е прокаран ток.

— Кафе? — предложих и развъртях крана на чешмата.

— Благодаря, може би по-късно.

Във всеки случай бе усвоила учтивите фрази.

— Карл ще иска — отворих шкаф под кухненския плот.