Кралството полностью

Какво да му отговоря? Не беше лъжа. Карл споделяше, че все още мисли често за мама, и прекарваше дни и вечери наред сам в зимната градина, където си пишеше домашните и препрочиташе двата американски романа, които татко донесъл навремето в Норвегия: „Американска трагедия“ и „Великият Гетсби“. Не го виждах да чете друга художествена литература, но обожаваше тези две книги и особено „Американска трагедия“. Някои вечери сядах при него и се случваше той да ми чете на глас и да ми превежда трудните думи.

Известно време Карл твърдеше, че чува писъците на мама и татко от Хюкен. Това е просто гарванът, повтарях аз. Поразтревожих се, когато ми сподели как в сънищата му двамата попадаме в затвора. Полека-лека обаче нещата се уталожиха. Карл все още беше блед и слаб, но се хранеше, спеше и отхвръкна на височина. Още малко и щеше да щръкне цяла глава над мен.

И така, колкото и да беше невероятно, нещата се подредиха. Успокоиха се. Не беше за вярване, но краят на света настъпи, отмина и ние оцеляхме. Или поне голяма част от нас. Можеха ли загиналите да бъдат наречени, по израза на татко, collateral damage — съпътстващи щети? Косвени жертви, без каквито обаче не е възможно една война да бъде спечелена? Не знам. Не знам дори дали войната беше спечелена, но при всички случаи бе сключено примирие. А успееш ли да удължиш едно примирие достатъчно дълго, рискуваш да го сбъркаш с траен мир. Така стояха нещата в деня преди нощта на Фриц.

— Преди често водех Курт тук — подхвърли Улсен. — Но той не се вълнува от риболов.

— Брей! — възкликнах, все едно думите му съдържаха страшно изненадващ за мен факт.

— Честно казано, Курт изобщо не споделя моите интереси. Ами ти, Рой? Автомонтьор ли ще ставаш?

Нямах представа защо бе решил да ме разходи с лодката си по Бюдалското езеро. Изглежда се е надявал да ме предразположи, та да издрънкам нещо, спестено по време на разпитите. Или пък не е таял никакви задни мисли, а, като ленсман, е чувствал известна отговорност и е искал да си побъбрим, та да разбере дали всичко върви както трябва.

— Защо не? — отговорих.

— Винаги си обичал да човъркаш и да поправяш, а в момента Курт се вълнува само от момичета. Все ги сменя, все ходи по срещи. Ти и Карл как сте по тази част? С гаджетата?

Взирах се в блесната в подводния мрак. Въпросът на Улсен увисна безответно във въздуха.

— Още не си имал приятелка, нали?

Свих рамене. Да питаш едно момче дали си има приятелка в момента и дали изобщо някога е имал приятелка, са две коренно различни неща. И Сигмюн Улсен го знаеше отлично. На колко ли години си е пуснал тази прическа? Очевидно хората са я харесвали.

— Досега не съм срещнал нещо, което да си заслужава усилията — опитах се да се измъкна. — Не искам да си хващам гадже само за да имам.

— Много правилно. Някои пък изобщо не искат да имат. Нека всеки живее, както намери за добре.

— Да — кимнах. Само да знаеше. Но никой не знаеше. Освен Карл.

— Стига да не пречи на другите — добави Улсен.

— Разбира се.

Чудех се за какво говорим всъщност. И колко ли ще продължи този риболовен излет. В сервиза ме чакаше кола, която трябваше да е поправена до утре. А в момента се намирахме доста далече от сушата за моя вкус. Бюдалското езеро е голямо и дълбоко. На шега татко го наричаше the great unknown — „великото непознато“ — понеже Бюдалското езеро е най-големият водоем в района. В училище бяхме учили, че вятърът и трите реки, които се вливат и се оттичат от езерото, предизвикват хоризонтални течения, но особено коварни са температурните разлики във водните слоеве, а те — най-вече през пролетта — предизвикват силни вертикални течения. Дали тези течения имаха силата да те засмучат към дълбините, ако плуваш в езерото през март, не знам, но докато слушахме учителката с ококорени очи, си представяхме точно такава картина. Именно това е причината винаги да се чувствам кофти и във, и по Бюдалското езеро. С Карл се гмуркахме в по-малко планинско езеро без подводни течения, та да доплуваме до брега, ако лодката се преобърне.

— Спомняш ли си нашия разговор непосредствено след нещастието с родителите ти? Мнозина крият, че страдат от депресия, казах ти го тогава.

Улсен започна да навива капещата въдица.

— Да — потвърдих.

— Сериозно? Добра памет. Ще ти призная нещо. Самият аз съм го изпитал на гърба си.

— Наистина ли? — попитах учудено, предполагайки, че той е очаквал именно такава реакция от моя страна.

— Да. Дори вземах антидепресанти. — Погледна се и се усмихна. — Държавници оповестяват публично, че страдат от депресия. Защо аз да го крия? Пък и беше отдавна.

— Боже.

— Но никога не ми е минавало през ума да сложа край на живота си. Знаеш ли кое би ме довело до толкова дълбоко отчаяние, та да посегна на живота си? Да избягам и да оставя съпругата и децата ми да се оправят сами.

Преглътнах с усилие. Нещо ми подсказваше, че примирието е застрашено.

— Срамът — отговори ленсманът. — Ти какво очакваше да кажа, Рой?

— Не знам.

— Не знаеш?