Вратата се отвори. Стенли Спин, лекарят, беше силно религиозен. Изкара специализацията си в Ус и после се премести да живее тук. Трийсет и няколко годишен, дружелюбен, общителен, в облеклото и в прическата му личеше престорено непреднамерена елегантност и небрежност. „Сложих каквото ми попадна, а то взе, че си пасна. Не съм се ресал специално, просто косата ми застана така.“ Тялото му беше хем мускулесто, хем малко пухкаво, сякаш си е купил мускулите. Говореше се, че бил обратен и имал връзка със семеен мъж от Конгсбер.
— Готов ли си за кръвна проба? — попита той, като на р-тата гъргореше като холандец.
— Така изглежда — каза Курт Улсен, без да ме изпуска от очи.
Стенли ми взе кръв и после двамата излязохме навън.
След влизането на лекаря в килията Курт Улсен не обели ни дума за живо интересуващата го тема и аз предположих, че подновеното разследване около смъртта на баща му засега е негова самосиндикална инициатива. На тръгване го погледнах, а той само ми кимна делово.
— Бях на срещата в Ортюн — осведоми ме Стенли, докато вдишвахме свежия, резлив есенен въздух пред ленсманската служба, която се помещаваше в невзрачна сграда от осемдесетте, седалище и на общинската администрация. — Ще си имаме спа хотел, а?
— Най-напред предстои да мине през Общинския съвет — отвърнах.
— Е, ако те дадат зелена светлина, и аз ще се включа във веселбата.
Кимнах.
— Да те хвърля донякъде? — предложи Стенли.
— Не, благодаря. Ще звънна на Карл.
— Сигурен ли си? Не ме затруднява.
Възможно е да е задържал погледа ми частица от секундата по-дълго от нормалното, а е възможно и аз да съм малко параноичен.
Поклатих глава.
— Е, друг път. — Той отвори вратата на колата си.
Като голяма част от гражданите, преместили се в Ус, и Стенли бе престанал да си заключва автомобила. Преселниците от града са си създали романтичната представа, че на село никой не заключва нищо. Грешат. Заключваме и къщите, и хангарите си, и лодките си, а колите си — задължително. Задните фарове на колата на Стенли се разтвориха в мрака. Извадих си телефона и тръгнах да пресрещна Карл. Двайсетина минути по-късно кадилакът отби в банкета пред мен, но зад волана седеше не Карл, а Шанън. След като се прибрали, Карл отворил бутилка шампанско и я пресушил почти цялата — обясни тя — и понеже Шанън изпила само глътка, го убедила тя да дойде да ме вземе с колата.
— Да не би да празнувахте арестуването ми? — попитах.
— Той предсказа, че ще попиташ точно това, и поръча да ти предам, че определено празнуваме освобождението ти. Карл лесно си намира поводи да празнува.
— Вярно е. И за това му завиждам.
Дадох си сметка, че съюзът „и“ ще породи недоразумение, и понечих да обясня. Да подчертая, че всъщност важен е глаголът „завиждам“, а съюзът „и“ само свързва двете изречения: вярно, Карл лесно намира поводи да празнува и му завиждам за неговата способност да разграничава нещата. А не в смисъл че освен за тази негова способност му завиждам и за друго. Все пак не е зле да отбележа моя лош навик открай време да оплитам конците.
— Нещо си се умислил — отбеляза Шанън.
— А, не.
Тя се усмихна. Воланът изглеждаше огромен в малките ѝ ръце.
— Виждаш ли добре? — попитах и насочих брадичка към мрака, който светлите конуси на фаровете разпръскваха пред нас.
— Нарича се „птоза“ — „падам“ на гръцки. В моя случай е по рождение. Има специални упражнения, предназначени да намалиш риска от амблиопия, или така нареченото „мързеливо око“. Аз не съм мързелива. Виждам всичко.
— Чудесно.
Преди първия остър завой тя превключи на по-ниска предавка.
— Например, виждам колко те мъчи чувството, че съм ти отнела Карл. — Шанън настъпи газта и градушка от ситни камъчета се сипна по колелата.
За миг се зачудих ще мине ли номерът, ако се престоря, че не съм чул последните ѝ думи. Ясно обаче предчувствах как тя просто ще ги повтори. Извърнах се към нея.
— Благодаря — промълви тя, преди да съм обелил дума.
— За какво?
— За себеотрицанието ти. Задето си толкова умен и добър човек. Знам колко силна е връзката ви с Карл. За теб аз съм напълно непозната, омъжила се за брат ти. За капак нахлух в личното ти пространство, съвсем буквално превземайки спалнята ти. Сигурно ме мразиш.
— Не — поех си дъх. Ама че дълъг ден. — Не съм известен с добротата си. Проблемът по-скоро е, че у теб човек няма какво да намрази.
— Говорих с двама твои служители.
— Сериозно? — изненадах се искрено.
— Ус е малко село. А аз май общувам с хората малко повече от теб. Грешиш. Хората те знаят като добър човек.
— А попита ли онези, чийто зъби съм избил? — изсумтях.
— Не съм. Но дори това си правил, за да защитиш брат си.
— Не ме издигай на прекалено висок пиедестал — предупредих я. — Ще се разочароваш.
— О, вече разбрах колко висок пиедестал заслужаваш. Предимството да имаш лениво око е, че хората са по-склонни да се разкриват пред теб, защото си мислят, че голяма част от нещата ти убягват.
— И си успяла да разбулиш всички тайни на Карл?
Тя се усмихна.
— Любовта е сляпа, това ли искаш да кажеш?
— На норвежки се казва „любовта заслепява“.
