Тя взе ръката му и посочи. Сърцето й запърха поривисто и тя се почувства като уловена в капан между ужаса и щастието. Дори от това разстояние се виждаше, че планината е огромна — върховете едри, древни зверове, наредени един до друг като непробиваема стена, разделяща на две пустошта. Но поне бяха
— Така, натам трябва да е… юг. Нали? — Трън посочи на друга страна. — Слънцето натам ли заляза?
Тя проследи ръката му до хълмистите дюни, над които все още се виждаше една бледа зелена светлина, но и тя бързо избледняваше.
— Да — каза тя, а на устните й разцъфна трепереща усмивка. Нейният първи истински залез. Крес никога не бе знаела, че залезите можеха да бъдат и зелени, че тъмнината можеше да пада толкова бързо. Мислите й жужаха, докато тя се опитваше да събере всеки миниатюрен детайл, да закъта на сигурно място този миг, където никога, ама никога нямаше да го забрави. Да скъта светлината, която взе да гасне и мрачнее над пустинята. Да скъта звездите, които изникнаха от черната тъмнина. Да скъта интуицията си, която не позволяваше на погледа й да се зарее прекалено надалеч по небето и така държеше здраво юздите на паниката й.
— Виждаш ли някакви растения? Нещо друго освен пясък и планини?
— Оттук не. Но и наблизо не виждам вече почти нищо… — Докато говореха, мракът прииждаше и обърна допреди малко златния пясък под краката й в сенки. — Виждам парашута ни — додаде Крес, когато забеляза разпънатото бяло платнище, което лежеше проснато на една пясъчна дюна. В нея беше прорязан улей там, където сателитът беше паднал и се бе пързулнал надолу.
— Да си отрежем едно парче — каза Трън. — Може да ни потрябва, особено ако платът е непромокаем.
Крес го поведе в мълчание нагоре по дюната. Вървяха с мъка заради пясъка, който все се местеше под краката им. Трън се опитваше да изпробва земята пред себе си с пръчката, но го вършеше несръчно и докато забиваше върха й в склона, другият й край пробождаше дланта му. Стигнаха накрая парашута и успяха да отрежат едно квадратно парче, достатъчно голямо, че да ги приюти като палатка.
— Хайде, да вървим към планината — каза Трън. — Тя ще ни закриля от слънчевите лъчи на сутринта, а и с малко късмет ще ни предложи подслон и може би дори вода.
На Крес планът й се стори добър, но за първи път тя забеляза в гласа на Трън известна несигурност. Той правеше догадки. Не знаеше нито къде се намират, нито по кой път да тръгнат, за да се доберат до някое населено място. Всяка тяхна крачка може би ги водеше право към опасността.
Но решението трябваше да се вземе.
И двамата заедно заизкачваха следващата дюна. Горещината на деня отслабваше и лек бриз подухваше пясък в краката на Крес. Когато стигнаха върха, пред нея се разкри огромен океан от пустота. Нощта беше паднала и тя не виждаше вече дори силуета на планината. Но когато звездите изгряха и очите й привикнаха, тя разбра, че светът не беше черен като катран, а излъчваше слабо сребърно сияние.
Трън се препъна, залитна, извика и падна по ръце. Пръчката му остана да стърчи в пясъка и насмалко не го прониза при падането му. Крес извика, коленичи до него и сложи ръка на гърба му.
— Добре ли си?
Трън грубо се отърси от нея, поизправи се и клекна. В мрачината Крес видя, че е стиснал здраво челюсти, а ръцете му са свити в юмруци.
— Капитане?
— Добре съм — каза Трън остро. Ръката на Крес неуверено закръжи над рамото му. Тя наблюдаваше как гърдите му се надигнаха бавно да си поемат дъх и го чу как въздъхна треперещо и напрегнато.
— Никак не съм доволен — подхвана той, като говореше полека, — от развоя на събитията.
Изгаряща от съчувствие, Крес прехапа устни.
— Какво да направя?
Трън погледа разсеяно към планината известно време, после поклати глава и каза:
— Нищо не можеш да направиш. — Той се протегна назад, дордето ръката му се удари в пръчката. Пръстите му се увиха около нея. — Ще се справя. Трябва само да измисля как. — Трън се изправи на крака и издърпа от пясъка предателската пръчка. — Всъщност, може да започнеш да ме предупреждаваш, когато стигнем върха на някой хълм, а също и като заслизаме надолу. Това ще ми е от помощ.
— Дадено. Почти стигнахме върха на… — И тя млъкна. Очите й се отлепиха от лицето на Трън, за да потърсят върха на дюната, и тогава зърнаха на хоризонта искрящия, ослепително бял сърп на Луната. Крес се сви, а навикът й нашепна да се скрие под писалището или под леглото, за да не може Луната да я намери, но тук нямаше ни писалище, ни легло, под което да изпълзи. Когато първоначалната изненада отмина, тя започна да си дава сметка, че при гледката на Луната не се сковава от ужас като преди. От Земята тя изглеждаше някак много далечна. Крес преглътна тежко. — … стигнахме върха на дюната.
Трън изви глава към нея.
— Какво има?
— Нищо… просто виждам Луната. Това е.
