— Повярвай ми, баща ми е ченге. Най-хубавото нещо в живота му е да съобщава на хората, загубили свой близък, че е открил убиеца му. Ще хванат човека, който разби семейството ти, и ще го накарат да си плати. Живот за живот. Тогава ще намериш покой. Хайде да се махаме от тук. Чувствам се като перверзник, като вися в женската тоалетна. — Той изчака. — Би трябвало това да те разсмее.
— Не съм в настроение.
Скот преплете пръсти на темето си и сви рамене с неловко изражение — явно мразеше неловките моменти и изобщо не умееше да намира изход от тях.
— Виж, довечера ще играя билярд в едно заведение в Спрингвейл. Искаш ли да дойдеш?
— Ще пропусна. — Нямах настроение за билярд — щеше да предизвика нежелани спомени за Пач. Спомних си първата вечер, когато го издирих, за да довършим проекта си по биология, и го открих в игралната зала на Бо. Помнех как ме учеше да играя билярд. Помнех как застана зад мен, съвсем близо, и по тялото ми сякаш премина електричество.
Нещо повече, помнех как винаги се появяваше, когато имах нужда от него. Но аз и сега имах нужда от него. А къде беше той? Какво си мислеше за мен?
Стоях на предната веранда и ровех в чантата си за ключовете. Подгизналите ми от дъжда обувки джвакаха по дъските, а мокрите ми джинси бяха протрили кожата на бедрата ми. След като проследихме Скот, Ви ме замъкна в няколко бутика, за да чуе мнението ми за шалчетата, и докато изказвах съображения за теменужената коприна срещу едно простовато фишу с ръчно изрисувани мотиви в неутрални тонове, откъм морето се разрази буря. Измокрихме се до кости, докато изтичаме до паркинга и се метнем в доджа. Парното беше надуто по целия път обратно, но зъбите ми тракаха, дрехите ми бяха като леден компрес върху кожата и цялата треперех след обърканото преживяване, когато ми се бе привидял баща ми.
Натиснах раздулата се от влагата врата с рамо и опипах стената, за да намеря ключа. В банята на горния етаж отлепих мокрите дрехи от тялото си и ги преметнах през корниза на душ-кабината да съхнат. От външната страна на прозореца една светкавица разцепи небето и гръмотевицата изтрещя така, все едно блъска по покрива на къщата ни.
Безброй пъти бях оставала сама в къщата по време на буря, което не означава, че бях привикнала. Бурята днес следобед не правеше изключение. Ви би трябвало да е тук и да остане да пренощува, но реши все пак да се види с Риксън за няколко часа, понеже беше отменила уговорката им по-рано. Искаше ми се да можех да върна времето назад и да й кажа, че ще проследя Скот самичка, ако тя ми прави компания в къщата вечерта.
Светлината в банята примигна два пъти. Това беше единственото предупреждение, след което се озовах в гъст сумрак. Дъждът плющеше в прозорците и се стичаше на пълноводни потоци. Застинах на място с надеждата токът да дойде. Пороят се превърна в градушка, която заудря стъклата толкова силно, че се уплаших да не се счупят.
Обадих се на Ви.
— Токът спря.
— Да, и светофарът тъкмо угасна. Гадост.
— Искаш ли да се върнеш и да ми правиш компания?
— Я да видим… Не особено.
— Обеща да спиш при мен.
— Обещах и на Риксън да се срещнем в „Тако Бел“. Няма да отлагам срещите си с него два пъти за един ден. Дай ми няколко часа, после съм твоя. Ще ти се обадя, когато приключа. Определено ще бъде преди полунощ.
Затворих телефона и напрегнах паметта си, за да си спомня къде за последен път бях видяла кибрита. Не беше съвсем тъмно за свещи, но ми допадаше идеята да осветя това място колкото мога, особено след като бях останала сама. Светлината държеше чудовищата от въображението ми на разстояние.
Спомних си, че на масата в трапезарията има свещи, загърнах се в една кърпа и слязох на долния етаж. Имаше и дебели свещи в бюфета. Но къде беше кибритът?
През ливадата зад къщата премина сянка и аз рязко се извърнах към прозорците на кухнята. Проливният дъжд се стичаше по стъклата и разкривяваше света навън, затова се приближих да огледам по-добре. Каквото и да бях мярнала, вече го нямаше.
Телефонът в кухнята иззвъня пронизително и аз тутакси грабнах слушалката, отчасти понеже бях уплашена, отчасти понеже исках да чуя човешки глас. Молех се да е Ви и да ми съобщава, че е променила намерението си.
— Ало?
Изчаках.
— Ало?
В ухото ми се чуваше само пращене.
— Ви? Мамо? — С ъгълчето на окото си забелязах още една сянка да прекосява ливадата. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и си напомних, че няма начин да ме застрашава истинска опасност. Пач може и да не ми беше гадже, но все още бе моят ангел пазител. Ако бях загазила, той щеше да е тук. Но още докато си го помислих, се зачудих дали сега изобщо бих могла да разчитам на Пач.
Сигурно ме мразеше. Може би не искаше да има нищо общо с мен. Вероятно още беше бесен и затова не се опитваше да се свърже с мен.
