Докато осмислях думите му, не бях сигурна на чия страна съм. Част от мен се ужасяваше от мисълта, че падналите ангели обладават телата на нефилимите всеки месец хешван. Друга, не толкова благородна част от мен беше признателна, че те се бяха прицелили в нефилимите, а не в хората. Не в мен. Не в някой от любимите ми хора.
— Ами Марси? — попитах, мъчейки се тонът ми да остане равнодушен.
— Тя обича покер — нехайно подметна Пач. Даде на заден. — Трябва да тръгвам. Ще се справиш ли тази нощ? Майка ти замина ли?
Обърнах се с лице към него:
— Марси те беше прегърнала.
— Марси изобщо не зачита личното пространство.
— Значи вече си експерт по Марси.
Очите му потъмняха и аз разбрах, че не бива да навлизам в тази територия, но пет пари не давах.
— Какво става между вас двамата? Не ми изглежда никак делово.
— Играех, когато тя изникна зад гърба ми. Не е първото момиче, което го прави, няма да е и последното.
— Можеше да я отблъснеш.
— Тя тъкмо ме прегърна, и нефилимът хвърли топката. Не мислех за Марси. Излязох навън да огледам дали не е довел още някой.
— Но се върна за нея.
— Не можех да я зарежа там.
Останах на мястото си още малко, понеже възелът в стомаха ми беше толкова стегнат, че направо болеше. Какво да си мисля? Че се бе върнал за Марси от вежливост? От чувство за дълг? Или че става нещо съвсем различно и много по-тревожно?
— Снощи сънувах бащата на Марси. — Не бях съвсем сигурна защо го казвам. Може би исках да покажа на Пач, че болката ми е толкова силна, че нахлува в сънищата. Някъде четох, че сънищата са начин да се примирим със случващото се в живота ни, и ако е вярно, моите сънища определено ми казваха, че не съм се примирила със случващото се между Пач и Марси. След като сънувах паднали ангели и хешван. След като сънувах бащата на Марси.
— Сънувала си бащата на Марси? — Гласът на Пач беше спокоен както винаги, но нещо в сепнатия му поглед ми подсказа, че новината го изненадва. Може би дори го притеснява.
— Струва ми се, че бях в Англия. Много отдавна. Преследваха бащата на Марси в някаква гора. Но той не можеше да се измъкне, понеже наметката му се заплете в дърветата. Непрекъснато повтаряше, че падналите ангели се опитват да се вселят в тялото му.
Пач се замисли. Мълчанието му за пореден път ми подсказа, че случилото се го е заинтригувало. Само че нямах представа кое точно.
Той погледна часовника си:
— Искаш ли да огледам къщата?
Вдигнах поглед към тъмните празни прозорци на къщата. Здрачът и ръмящият дъждец правеха всичко неприветливо и мрачно. Не можех да определя кое ми се струваше по-непривлекателно: да вляза сама в къщата или да седя тук с Пач и да се страхувам, че той ще тръгне. И ще отиде при Марси Милар.
— Колебая се, понеже не искам да се измокря. Но ти явно трябва да ходиш някъде. — Отворих вратата и спуснах крака навън. — Връзката ни приключи, така че не си длъжен да ми правиш услуги.
Очите ни се срещнаха.
Казах го, за да го нараня, но всъщност аз усещах бучка в гърлото. Преди да изръся още нещо, което да се забие по-надълбоко в раната, хукнах към верандата, вдигнала ръце над главата си, за да се предпазя от дъжда.
Вътре се облегнах на вратата и чух как Пач потегля. Сълзи замъглиха зрението ми, затворих очи.
Искаше ми се Пач да се върне. Исках да бъде тук. Копнеех да ме придърпа към себе си и с целувки да прогони студеното усещане за празнота, което ме вледеняваше отвътре. Само че отвън така и не долетя свистенето от спиращи гуми.
Най-неочаквано неканените спомени за последната ни вечер заедно, преди всичко да се разпадне, нахлуха в паметта ми. Механично се опитах да ги блокирам. Проблемът беше, че искам да си спомня. Нуждаех се от начин да продължа да усещам близостта на Пач. Зарязах всички защитни бариери и си позволих да почувствам устните му върху своите. Отначало съвсем лекичко, а после по-осезаемо усетих тялото му, топло и плътно, да се притиска към моето. Ръцете му върху ямката на шията ми, закопчаващи сребърната верижка. Той обеща да ме обича вечно…
Пуснах резето и с едно щракване прогоних спомена за него. Майната му. Повторих си думите, колкото пъти успях.
В кухнята светна, когато натиснах ключа — имаше ток, както установих с облекчение. Лампичката на телефона примигваше, затова прослушах съобщенията.
— Нора — разнесе се гласът на мама, — в Бостън вали пороен дъжд, затова отложиха останалата част от търга. Тръгвам към къщи и би трябвало да се прибера към единайсет. Ако искаш, можеш да освободиш Ви. Обичам те и до скоро.
Погледнах часовника. Десет без пет. Разполагах с още един час да остана сама.
На другата сутрин се измъкнах от леглото и след бърза процедура пред огледалото в банята, включваща крем за прикриване на сенките под очите и пяна за коса, се понесох към кухнята, където заварих мама, вече седнала на масата. Беше обхванала с длани чаша билков чай, а косата й беше разчорлена от съня, което ще рече, меко казано, че изглеждаше като таралеж. Погледна ме над чашата си и се усмихна:
— Добро утро.
