— Вдигам капака и оглеждам наоколо. Бъдете готови да бягате натам, откъдето дойдохме. — Той поглежда часовника си. — Моят показва седем и двайсет и девет.
Той хваща най-долната скоба, заема позиция и опира лакът в капака. Преди да натисне, хвърля поглед през рамо и казва:
— Помнете, пазачите нямат право да слязат, за да ни заловят. Могат само да ни заповядат да излезем. Стойте долу и не споменавайте имена. Ясно?
Тримата кимаме.
Джил си поема дъх, натиска нагоре и завърта с лакът. Капакът се открехва петнайсетина сантиметра. Той бързо оглежда… сетне отгоре долита глас:
— Не мърдай! Стой на място!
Чувам как Джил изсъсква:
— Мамка му.
Чарли го дръпва надолу за ризата и го подхваща, докато пада.
— Бягайте! Натам! Изключете фенерчетата!
Залитам през мрака, блъскам се в Пол, който тича пред мен. Опитвам да си припомня пътя.
Върви отдясно. Тръбите са отляво, затова върви отдясно.
Закачам стената с рамо и ризата ми се разкъсва. Изтощен от жегата, Пол едва крачи. Така изминаваме двайсетина крачки, после Чарли ни спира, за да изчакаме Джил. В далечината лъч на фенер нахлува през отворената шахта. Надолу се спуска нечия ръка, последвана от глава.
— Идвай насам!
Лъчът шари наляво-надясно из тунела. Раздава се нов глас, този път женски.
— Това е последно предупреждение!
Поглеждам към Джил. В полумрака различавам как силуетът на главата му се поклаща — предупреждава ни да мълчим.
Усещам с врата си влажния дъх на Пол. Той се подпира на стената, сякаш почва да му призлява. Отново чуваме жената, която казва на своя партньор с подчертано висок глас:
— Обади се да сложат охрана на всички шахти.
За момент фенерчето се оттегля от отвора. Чарли незабавно ни побутна напред. Тичаме, докато стигаме до напречно разклонение, после завиваме надясно зад ъгъла и навлизаме в неизследвана територия.
— Тук не могат да ни видят — прошепва задъхано Джил и щраква фенерчето си.
Пред нас се разстила нов безкраен тунел, водещ към северозападния край на студентското градче.
— А сега какво? — пита Чарли.
— Обратно към „Едуардс“ — предлага Джил.
Пол избърсва челото си.
— Няма начин. Сложили са катинар.
— Ще пазят на всички изходи — казва Чарли.
Аз правя няколко крачки по западния тунел.
— Това ли е най-прекият път на северозапад?
— Защо?
— Защото мисля, че можем да се измъкнем при математическия факултет. Колко път има дотам?
Чарли подава последните остатъци от водата на Пол, който жадно пие.
— Неколкостотин метра — казва той. — Може би повече.
— По този тунел ли?
Джил се замисля за миг, после кимва.
— Нямам по-добра идея — казва Чарли.
Тримата тръгват след мен през мрака.
Известно време вървим мълчаливо по коридора. Когато моето фенерче отслабва, Чарли ми подава своето, но вниманието му е насочено най-вече към Пол, който изглежда все по-объркан. Когато Пол спира да се подпре на стената, Чарли го подхваща през кръста и продължава напред, като му напомня да не докосва тръбите. При всяка крачка последните капки вода звънко се плискат в шишетата. Започвам да се чудя дали не съм се заблудил.
— Момчета — обажда се изотзад Чарли, — Пол изнемогва.
— Просто трябва да поседна — мърмори безсилно Пол.
Изведнъж Джил насочва лъча на фенерчето си в далечината и от мрака изникват метални пръти.
— По дяволите.
— Решетка — казва Чарли.
— Какво ще правим?
Джил кляка, за да погледне Пол в очите. Разтърсва го за раменете.
— Хей. Има ли изход оттук?
Пол посочва тръбата на парното до решетката, после неуверено описва с ръка низходяща дъга.
— Отдолу.
Когато плъзвам лъча по тръбата, виждам, че изолацията отдолу липсва, може би само на педя от пода. Някой вече е опитвал да мине оттам.
— Няма начин — казва Чарли. — Прекалено е тясно.
Джил посочва стената от другия край.
— Оттатък има резе. Само един от нас трябва да мине. — Той пак се навежда към Пол. — Правил ли си го друг път?
Пол кимва.
— Той е обезводнен — промърморва тихичко Чарли. — Някой да има вода?
Джил подава половин шише на Пол, който изпива всичко до дъно.
— Благодаря. Вече съм по-добре.
— Да се връщаме — казва Чарли.
— Не — възразявам аз. — Ще го направя.
— Вземи моето яке — предлага Джил. — За изолация.
Слагам длан върху тръбата. Дори и през облицовката усещам как вътре пулсира непоносима горещина.
— Няма да минеш — казва Чарли. — Не и с якето.
— Не ми трябва яке — отвръщам аз.
Но когато лягам на пода, осъзнавам колко тесен е отворът. Изолацията грее като жарава. Пролазвам по корем между бетонния под и тръбата.
— Издишай и се изтегли напред — казва Джил.
Лазя сантиметър по сантиметър, полагайки отчаяни усилия да се сплескам… но когато достигам най-тясното място, пръстите ми престават да срещат опора — напипвам само локвички топла вода. Изведнъж се оказвам заклещен под тръбата.
— Мамка му — изръмжава Джил и пада на колене.
— Том — казва Чарли и усещам как чифт ръце хващат подметките ми, — отблъсни се от мен.
Блъскам с крака по дланите му. Гърдите ми стържат бетона, едното ми бедро плъзва за миг по оголената тръба. Още преди да усетя огнената болка, рефлексът ме тласва напред.
— Добре ли си? — пита Чарли, когато изхвръквам от другата страна.
