Минаваме през въртележката на пропуска и откъм входа насреща ни лъхва вятър. Пол отваря вратата и аз се загръщам по-плътно с палтото. Снегът е навсякъде. Няма нито камъни, нито стени или сенки — само блестящи бели вихрушки. Около мен са Чикаго и Тексас; дипломирането; общежитието и родният дом. Ето че най-сетне изведнъж се озовавам над земята.
Тръгваме на юг. По пътя към общежитието минаваме покрай преобърнат контейнер за смет. От преспите се подават купчинки боклук и катеричките вече са се захванали с тях — измъкват обелки от ябълки и почти празни шишенца от лосион, подушват внимателно всичко и чак тогава се заемат с ядене. Те са хитри животинки. Опитът ги е научил, че тук запасите от храна се подновяват всеки ден, затова не си правят труда да събират лешници и жълъди. Когато един грамаден гарван каца върху контейнера и опитва да се наложи, катеричките само цвърчат и продължават да ровят, без да му обръщат внимание.
— Знаеш ли за какво ми напомни онзи гарван? — пита Пол.
Поклащам глава. Птицата разперва фантастичните си криле и гневно отлита, стиснала найлоново пликче с малко трохи в него.
— За орела, който убил Есхил, като пуснал на главата му костенурка — казва Пол.
Поглеждам го да видя дали не се шегува.
— Есхил бил плешив — продължава той. — Орелът искал да пусне костенурката на камък, за да счупи черупката й. И малко се объркал.
Това пък ми напомня за онзи философ, който паднал в кладенец. Умът на Пол вечно прави такива фокуси — подпъхва настоящето в миналото, за да оправи леглото на вчерашния ден.
— Къде би бил сега, ако можеше? — питам аз.
Той ме поглежда развеселен.
— Без ограничения?
Кимвам.
— В Рим с лопата в ръка.
Една катеричка с къшей хляб в лапките любопитно вдига глава към нас.
Пол се обръща към мен.
— Ами ти? В Тексас ли?
— Не.
— В Чикаго?
— Не знам.
Минаваме през задния двор на музея на изкуствата, отвъд който е нашето общежитие. По снега лъкатушат следи.
— Знаеш ли какво ми каза Чарли? — пита Пол, гледайки следите.
— Какво?
— Ако стреляш с пистолет, куршумът пада също толкова бързо, както и ако го изтървеш.
Май съм го чувал на времето в час по физика.
— Не можеш да надбягаш гравитацията — казва Пол. — Колкото и бързо да се движиш, пак падаш като камък. Да се чуди човек дали хоризонталното движение не е само илюзия. Дали не се движим само за да си внушим, че не падаме.
— Накъде биеш?
— Костенурката — казва той. — Било е предсказано. Един оракул казал на Есхил, че ще го погуби удар от небето.
Удар от небето, мисля си аз. Боговете се смеят.
— Есхил не успял да избяга от пророчеството — продължава Пол. — Ние не можем да избягаме от гравитацията. — Той сплита пръсти. — Небе и земя, говорещи в един глас.
Очите му са широко разтворени от вълнение като на хлапе в зоопарка.
— Сигурно казваш това на всички момичета — подхвърлям аз.
Той се усмихва.
— Извинявай. Сетивата ми дават на късо. Сякаш съм навсякъде едновременно. Не знам защо.
Аз знам. Вече има кой да се тревожи за криптата, за „Хипнеротомахия“. Атлас се чувства по-лек без товара на целия свят върху плещите.
— Също като твоя въпрос — казва Пол, вървейки заднешком пред мен по коридора на общежитието. — Къде би отишъл, ако няма ограничения? — Той разтваря длани и истината сякаш кацва в шепите му. — Отговор: няма значение, защото където и да отидеш, винаги ще падаш.
При тия думи Пол се усмихва, като че няма нищо потискащо в мисълта, че всички падаме през целия си живот. И сякаш намеква: върховното равенство между всички места, между всички действия означава, че с мен в общежитието не му е по-зле, отколкото в Рим с лопата в ръка. По типичния си заобиколен начин, със свои думи, се опитва да ми каже, че е щастлив.
Той измъква ключа от джоба си и го пъхва в ключалката. Когато влизаме, стаята е безмълвна. Вчера тук имаше толкова оживление около полицията и взлома, че е някак тревожно да я заварим пуста и тъмна.
Пол отива в спалнята да си свали палтото. По навик вдигам телефонната слушалка и набирам номера на гласовата поща.
— Здрасти, Том — раздава се гласът на Джил през пращенето на смущенията. — Ще се опитам по-късно да ви догоня, но… май все пак няма да се добера до болницата, тъй че… Чарли от мен… Том… черна вратовръзка. Можеш да вземеш назаем… се наложи.
Черна вратовръзка. Балът.
Второто съобщение вече започва.
— Том, обажда се Кати. Просто исках да знаеш, че щом приключа във фотолабораторията, отивам да помагам с подготовката в клуба. Ако не греша, ти каза, че ще дойдеш с Джил. — Пауза. — Значи довечера ще си поговорим.
Усещам леко колебание, преди да затвори. Сякаш не знае дали е натъртила както трябва на последните думи — напомняне, че имаме недовършен разговор.
— Какво става? — подвиква Пол откъм спалнята.
— Трябва да се приготвям — тихо отвръщам аз, усещайки накъде тръгват нещата.
Пол подава глава през вратата.
— За какво?
— За бала.
