Как да го тълкуваме? Едно от възможните обяснения е, че обезглавяването с брадва или меч представлява наказание, запазено единствено за хора от благородно потекло, които не бива да бъдат унизявани с въжена примка. В такъв случай може би следва да предположим, че става дума за две високопоставени дами.
И накрая, животните сред тълпата вероятно ще напомнят на мнозина от вас за трите звяра от встъплението към „Ад“ на Данте или тези от шестия стих на Йеремия4.
Тафт оглежда цялата зала.
— Тъкмо се канех да го кажа… — прошепва с усмивка Джил.
За моя изненада Чарли му шътка.
— Лъвът символизира греха на гордостта — продължава Тафт. — А вълкът е алчността. Това са пороците на върховния предател — Сатаната или Юда — както сякаш подсказва и наказанието. Тук обаче „Хипнеротомахия“ започва да се отклонява: при Данте третото животно е леопард, символизиращ похотта. Но Франческо Колона го заменя с куче, подсказвайки, че похотта не е сред греховете, за които биват наказани двете жени.
Тафт изчаква присъстващите да осмислят думите му.
— И тъй, това, което започваме да четем — подхваща отново той, — е речникът на жестокостта. Каквото и да си мислят мнозина от вас, този език не е съвсем варварски. Както всички наши ритуали, той е щедро изпълнен със смисъл. Просто трябва да се научите да го четете. Затова ще прибавя още едно допълнително сведение, което да използвате при тълкуването на изображението. После ще задам въпрос и другото оставям на вас.
Последният ключ към гатанката е един факт, който навярно мнозина от вас знаят, но са го пренебрегнали — а именно, че можем да разберем грешката на Полия при разпознаването на детето, просто като забележим какво оръжие носи то. Защото ако момченцето от кошмара наистина е Купидон, както твърди Полия, то тогава оръжието му нямаше да е меч, а лък и стрели.
Над публиката се надига мърморене. Изведнъж стотици студенти виждат празника на свети Валентин в съвсем нова светлина.
— Питам тогава: кое дете размахва меч и заставя жени да теглят бойната му колесница през непроходима гора, а после ги съсича, сякаш са виновни в държавна измяна?
Той изчаква и сякаш се готви да даде отговора, но вместо това казва:
— Разрешете тази загадка и ще започнете поне мъничко да разбирате скритата истина на „Хипнеротомахия“. Може би също тъй ще започнете да разбирате смисъла не само на смъртта, но и на формата, под която идва тя. Всички ние — вярващи и лишени от вяра — сме прекалено привикнали със символа на кръста, за да разберем смисъла на разпятието. Но религията, особено християнската, винаги е била разказ за смърт насред живота, за жертви и мъченици. Тъкмо тази вечер, докато прославяме саможертвата на най-прочутия сред тези мъченици, не бива да забравяме този факт.
Докато сваля очилата и ги прибира сгънати в нагръдния джоб на сакото си, Тафт накланя глава настрани и казва:
— Ето, това ви давам и вярвам изцяло във вас. — Прави крачка назад и добавя: — Благодаря на всички. Лека нощ.
Ръкоплясканията бликват от всички ъгли на залата — отначало плахи и сдържани, скоро те се превръщат в бурна вълна. Въпреки досадното прекъсване, публиката е очарована от този странен мъж, хипнотизирана от неговата причудлива сплав на интелект и кръвожадност.
Тафт кимва и бавно повлича нозе към масата с намерението да седне, но овациите не стихват. Някои слушатели скачат на крака, продължавайки да ръкопляскат.
— Благодаря — повтаря той, все още прав, и се подпира на облегалката на стола.
Познатата усмивка отново се появява на лицето му. Сякаш през цялото време той е дебнал публиката, а не тя него.
Професор Хендерсън става, излиза на катедрата и призовава за тишина.
— По традиция — казва тя — тази вечер предлагаме скромна трапеза на двора, между тази зала и катедралата. Доколкото разбрах, обслужващият персонал е монтирал нагреватели между масите. Моля, заповядайте. — Тя се обръща към Тафт и добавя: — След като приключих с това обявление, позволете ми да благодаря на доктор Тафт за незабравимата лекция. Несъмнено направихте впечатление, докторе.
Тя се усмихва, макар и с усилие.
Публиката отново ръкопляска, после започва да се оттегля към изхода.
Тафт прекосява сцената, а аз гледам него. Това е един от редките случаи, когато имам възможност да видя стария отшелник. Сега най-сетне разбирам защо Пол тъй силно се поддава на магнетичното му влияние. Дори да знаеш, че си играе с теб, просто не можеш да откъснеш очи от него.
Тафт прекосява през сцената с бавна, тежка походка. Белият екран автоматично изчезва в процепа на тавана и трите изображения се превръщат в сиви сенки по черната дъска отзад. Едва различавам детето във въздуха и дивите зверове, разкъсващи останките на жените.
— Идваш ли? — пита Чарли, който се е задържал на прага.
Изтичвам след него.
— Не успя ли да намериш Пол? — пита Чарли, когато го догонвам.
— Каза ми, че не иска помощ.
Но когато разказвам какво съм чул отвън, Чарли ме поглежда така, сякаш не е трябвало да пускам Пол. Някой спира до нас да поздрави Джил и Чарли се обръща към мен.
— Пол с Къри ли тръгна? — пита той.
Поклащам глава.
