Линейката потегля; сирените бавно заглъхват и мигащите светлини изчезват, когато завива по Насау стрийт. Гледам отпечатъка в снега. Напомня онези отпечатъци, които обичат да правят децата, само че е много по-крив. Вятърът фучи и аз обгръщам раменете си с длани. Едва когато тълпата на двора започва да се разпръсва, осъзнавам, че Чарли го няма. Тръгнал е с линейката и вместо гласа му, който очаквах да чуя, наоколо тегне зловеща тишина.
Студентите бавно напускат двора, разговаряйки с приглушени гласове.
— Дано да е добре — казва Джил и слага ръка на рамото ми.
За момент имам чувството, че говори за Чарли.
— Да се прибираме — подканва той. — Ще те откарам.
Радвам се на топлината на ръката му, но стоя неподвижно и гледам. Пред мисления ми поглед човекът пада отново, за да се блъсне в земята. Действието се разпада на отделни парчета, чувам трясъка на строшено стъкло, после изстрела. Започва да ми призлява.
— Хайде — казва Джил. — Да се махаме оттук.
Вятърът се засилва и аз приемам предложението. Кати е изчезнала някъде в суматохата около линейката. Една нейна приятелка ми казва, че се върнала в общежитието със съквартирантките си. Решавам да й позвъня по-късно.
Джил лекичко слага ръка на гърба ми и ме побутва към сааба, който ни чака сред снега близо до входа на залата. С онзи негов безпогрешен инстинкт да избира най-доброто, той включва отоплението на умерено ниво, пуска стара балада на Франк Синатра, за да превърне вятъра в неприятен спомен, и подкарва през студентското градче с леко превишена скорост, за да ме увери, че стихиите са безсилни пред нас. Отзад снегът постепенно закрива всичко.
— Видя ли кой падна? — тихо пита той, след като сме потеглили.
— Нищо не видях.
— Нали не мислиш… — Джил не довършва и се привежда над волана.
— Какво?
— Дали да не се обадим на Пол? Да видим дали е добре.
Джил ми подава клетъчния си телефон, но няма обхват.
— Сигурен съм, че е добре — казвам аз.
Няколко минути търпим тишината в купето, опитвайки да прогоним тревожните мисли. Накрая Джил насочва разговора в друга посока.
— Разкажи ми за пътуването — казва той. Преди няколко дни бях отскочил до Кълъмбъс да отпразнувам завършването на дипломната си работа. — Как беше у дома?
Разговаряме на пресекулки, скачаме от тема на тема и се мъчим да забравим тревогата. Разказвам му последните новини за по-големите си сестри — едната е ветеринарка, другата учи финанси. Джил си спомня, че рожденият ден на майка ми наближава и пита за нея. Споделя, че въпреки всичките грижи около планирането на бала е успял да си напише дипломната работа в срок, докато ме нямаше. Постепенно почваме да се чудим дали Чарли е приет в медицинския институт и се питаме къде ще постъпи, защото на някои теми той мълчи скромно дори пред нас.
Караме на юг. Общежитията се извисяват от двете ни страни в мрачната нощ. Вестта за станалото край катедралата навярно е плъзнала из студентското градче, защото не виждаме пешеходци, а колите са паркирани до тротоара. Пътят до паркинга, на около осемстотин метра зад общежитието, ми се вижда толкова дълъг, колкото и бавното връщане пеш назад. От Пол няма и следа.
Изследователите на „Франкенщайн“ често казват, че чудовището е олицетворение на самия роман. Мери Шели, която започнала да го пише едва деветнайсетгодишна, насърчава това тълкуване, наричайки книгата своя чудовищна рожба, мъртва твар със свой собствен живот. Навярно е знаела какво говори — самата тя причинила смъртта на собствената си майка при раждането, а на седемнайсет години губи дете.
За известно време смятах, че Мери Шели е единствената допирна точка между моята дипломна работа и тази на Пол: тя и римлянинът Франческо Колона (който според някои учени бил едва четиринайсетгодишен, когато написал „Хипнеротомахия“) изглеждаха прекрасна двойка — юноша и девойка, надарени със зряла мъдрост. През онези месеци, преди да се запозная с Кати, за мен Мери и Франческо бяха любовници, разделени от времето, еднакво млади в различни епохи. За Пол, който мереше ръст с учени от бащиното ми поколение, те бяха символ на младежката сила срещу упоритата инерция на възрастта.
Колкото и да е странно, Пол постигна първия си успех в борбата с „Хипнеротомахия“ едва когато доказа, че Франческо Колона е бил по-възрастен, а не по-млад. През подготвителната година беше попаднал при Тафт още млад и зелен, и злият великан веднага надуши влиянието на баща ми. Макар да твърдеше, че се е оттеглил от изучаването на древната книга, Тафт нетърпеливо се зае да доказва на Пол колко глупави са теориите на баща ми. Все още привързан към теорията за венецианския Колона, той изложи най-силното доказателство в полза на Претендента.
