— Приятно ми беше да се запознаем, господа! — подхвърли през рамо. — Следващия път покажете малко повече уважение. Заради господин Маджоне, ако не заради нас двамата с Джими Бомбето.
Приятелят му се ухили и леко докосна ръба на шапката си.
— Да, той наистина няма грешка — рече подигравателно. — Но да ви призная, с електрическия трион е още по-добър!
През по-голямата част от пътуването по междущатската магистрала I-95 до Вашингтон, където следващия ден трябваше да свършат една важна работа, Касапина и Джими Бомбето се превиваха от смях и се надпреварваха да коментират изумените гангстери от частния клуб „Свети Франциск от Асизи“. Г-н Маджоне им бе наредил да спрат в Балтимор и да направят впечатление. Донът подозираше, че двама от местните мафиотски босове крадат от печалбата. Касапина смяташе, че е изпълнил поръчението.
Това беше част от нарастващата му репутация: не само че бе страховит убиец, но на него можеше и напълно да се разчита.
Двамата навлязоха в столицата, като триумфално обиколиха с понтиака си монумента на Вашингтон и други важни префърцунени сгради.
— „Моята родина е непобедима“2 — изпя Джими Бомбето с престорено тържествен глас.
Съливан се изхили.
— Ама и ти нямаш грешка, Джеймс! Къде, по дяволите научи това?
— В енорийското училище „Свети Патрик“ в Бруклин. Там, където се научих да чета, да пиша, да смятам и където се запознах с едно откачено копеле на име Майкъл Шон Съливан.
Двадесет минути по-късно двамата паркираха раздрънкания понтиак и се присъединиха към младоците, които се шляеха по Ем Стрийт в Джорджтаун. Минаха покрай групичка отегчени или надрусани хлапаци. „Е, кой се справя по-добре в живота, ние или те?“, помисли си с гордост Съливан.
— Някога смятал ли си да ходиш в колеж? — попита Бомбето.
— Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки — отвърна Касапина. — Освен това си обичам работата!
Спряха пред заведението на Чарли Малоун — местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двадесетина годишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия — Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.
И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки.
Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.
Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.
— „Мариан, Мариан“ — имаше такава песен… Май беше балада, знаеш ли я?
— Било е, преди да се родя — отвърна закачливо тя, но после му смигна.
Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.
— Разбирам. За жалост господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш — подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.
После улови ръката й и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоун“, които се лееха от музикалния автомат.
Малко по-късно момичето попита:
— Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?
— Не много далеч, госпожице — отвърна Майкъл Съливан.
— Не много далеч ли? — повтори Мариан. — Какво означава това?
— Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.
Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.
— Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?
Всъщност Мариан и не мислеше да устоява на този готин тип от Ню Йорк. Чувстваше се в безопасност в бара на Ем Стрийт. Какво лошо можеше да й се случи тук?
— Не обичам да съм център на внимание — прошушна й той, докато я водеше към задната част на бара.
— Мислиш, че си известен като Том Круз ли? — усмихна се момичето. А с тази твоя усмивка винаги ли получаваш, каквото поискаш? — изгледа го предизвикателно.
— Не знам, но понякога върши работа — отвърна скромно той.
После дръзко я целуна в полутъмния коридор в дъното на бара. Целувката беше точно толкова хубава, колкото момичето се бе надявало — много нежна и сладка. И определено доста по-романтична, отколкото бе очаквала. Съливан прецени, че е по-добре да спре дотук, вместо да се опита да й пусне ръка, което може би щеше да й хареса.
—
— Малко е горещо тук, нали? — констатира Съливан. — Не смяташ ли, че е пренаселено?
— Извинявай… но няма да тръгна с теб — усмихна се дяволито тя. — Та ние дори не се познаваме.
