Крос полностью

Къщата бе тухлена, в колониален стил, близо до брега, разположена на глуха улица. Маджоне разполагаше със собствен кей на канала и бързоходна яхта — „Сесилия Тереза“, наречена на името на първото му дете.

Въпреки че мястото бе известно, оградата и входът бяха недостъпни, а донът беше удвоил охраната си. Бе убеден, че е подсигурил защитата на семейството си. В крайна сметка Касапина действаше сам. Какво толкова можеше да стори единак като него?

Маджоне смяташе по-късно същата сутрин да отиде на работа и да се отбие както обикновено в любимия си клуб в Бруклин. Беше важно да го виждат. А освен това беше сигурен, че всичко е под контрол. Беше получил и уверенията на хората си, че Съливан много скоро ще бъде мъртъв. Семейството му — също.

В единадесет сутринта Маджоне плуваше в басейна на двора. Вече бе направил тридесет дължини и възнамеряваше да прибави още петдесет.

Мобилният телефон върху шезлонга край басейна започна да звъни.

Наоколо нямаше никого, затова накрая босът излезе от водата и ядосано грабна апаратчето:

— Да! Какво!

— Маджоне — разнесе се мъжки глас в слушалката.

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита мафиотският бос.

— Майкъл Съливан, шефе. Дръзко копеле съм, нали?

Маджоне не можеше да повярва, че този луд има наглостта отново да го безпокои. Но бързо овладя нервите си и предложи:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

— Ние вече говорим — прекъсна го Касапина. — Сещаш ли се как започна всичко? Ти изпрати убийците си след мен. Първо във Венеция. След това дойдоха в къщата ми в Мериленд. Стреляха по децата ми. После цъфнаха във Вашингтон. Защо? Защото си мислиш, че съм превъртял убиец ли? Ти си превъртял убиец, Джуниър! Ти си този, който трябва да бъде очистен!

— Слушай, Съливан… — заплашително заговори босът.

— Не, ти ме слушай, тъп задник — отново го прекъсна Касапина. — В този момент в крепостта ти пристига пратка за теб. Провери я, шефе. Идвам, не можеш да ме спреш! Нищо не може да ме спре, никой! Опитай се да го запомниш! Аз съм най-лудото копеле, което някога си срещал! Ние пак ще се видим.

След тези думи Касапина затвори.

Маджоне бързо навлече хавлията си и закрачи към входната порта. Не можеше да повярва на очите си — отпред беше спрял микробус за доставки на „Федерал Експрес“!

Това означаваше, че побърканото копеле Съливан сигурно в момента наблюдава къщата. Възможно ли беше? Наистина ли това, което току-що му бе казал, се случваше?

— Винсент! Марио! Довлечете си задниците тук! — изрева Маджоне на бодигардовете си, които се появиха тичешком откъм кухнята със сандвичи в ръка.

Босът нареди на един от хората си да отвори пратката — още там, край басейна.

— Снимки са, господин Маджоне — провикна се бодигардът след няколко изнервящи минути. — Ужасно красиви гледки.

— Май го открихме!

Тъкмо бях приключил сутрешната терапия с една пациентка. Казваше се Емили Коро и си бе тръгнала, за да се заеме с учителските си задължения, а аз се надявах, че вече ще се справя с подобрено самочувствие. А сега Сампсън се обаждаше на мобилния ми телефон. Големия Джон обикновено не се въодушевяваше лесно, така че трябваше да има основателна причина за развълнувания му глас.

Така се и оказа.

Късно същия следобед двамата с него пристигнахме във Флатланд, район на Бруклин. Трябваше да открием местната кръчма „Томи Маккой“.

Когато влязохме, чистото и спретнато заведение беше полупразно. В далечния край на излъскания до блясък махагонов бар седяха единствено барманът — едър ирландец с бандитски вид, и един по-дребен, но добре сложен тип, вероятно около четиридесет и пет годишен. Казваше се Антони Мулино и се изявяваше като художник в Манхатън. Знаехме, че е някогашен близък приятел на Майкъл Съливан.

Настанихме се от двете му страни.

— Уютничко — отбеляза с усмивка той. — Няма да побягна, момчета. Дойдох тук по своя воля. Опитайте се да го запомните. По дяволите, двама мои чичовци са ченгета тук, в Бруклин. Ако желаете, можете да проверите.

— Вече го направихме — осведоми го Сампсън. — Единият е пенсионер, живее в Мъртъл Бийч; другият е отстранен временно.

— Е, значи всичко е ясно. Не е чак толкова зле. Все сме в играта.

Двамата със Сампсън се представихме и Мулино заяви, че познава Джон отнякъде, но не се сещаше от къде по-точно. Добави, че следял случая с шефа на руската мафия, известен с прозвището Вълка, разследване, по което работех, докато бях в Бюрото.

— Чел съм за теб и в някакво списание, но не се сещам кое — рече той.

— Не съм чел статията — казах. — В „Ескуайър“51.

Мулино схвана шегата и се засмя дрезгаво, сякаш се изкашля. После попита:

— И така, как сте разбрали за мен и Майки? Доста време мина. Стара история.

Сампсън му разкри малка част от това, което знаехме — че ФБР е сложило камери в частен клуб, посещаван често от Джон Маджоне. Знаехме, че Маджоне е наредил да очистят Касапина, а Касапина търси разплата.

— Агенти на Бюрото са разпитвали в Бей Паркуей и името ти изскочило — обясни Сампсън.

Мулино дори не го изчака да довърши. Забелязах, че докато говори, постоянно движи ръцете си.