— Да, така е. Но не би ли могъл корабът да бъде завладян?! Не, няма начин — отговорих си сам. — Всеки снаряд, който би избухнал в близост до такъв малък кораб като онзи, би го превърнал по-скоро на прах, отколкото просто да извади двигателите му от строя. Ако пък повредата е малка, незабавно би избягал, по-бърз от светлината.
Баронът вдигна безизразното си лице.
— Каквото и да стане, никой не бива да научи за участието на жена ми във всичко това. Ясно ли е?! Тя не е на себе си. Някаква зла сила я е обладала.
Погледнах го с още по-голямо състрадание.
— Вие сте твърде доблестен, за да се криете зад такава нелепост.
— Е, добре, какво мога да сторя? — запита ме прегракнало.
— Можете да продължите да се борите…
— Безнадеждно е, след като веднъж Монтебеле стигне Уерсгориксан.
— Или да приемете поставените условия.
— Ха! Колко дълго според теб синьокожите уерсгорци биха оставили Земята на мира?
— Сър Оуен трябва да има някаква причина да вярва в това — казах предпазливо.
— Той е глупак! — Юмрукът на сър Роджър се стовари върху облегалката на стола. Изправи се и рязкостта на гласа поддържаше единствената искрица надежда у мен. — Или пък е още по-черен Юда, отколкото признава, и се надява да стане имперски наместник след завладяването на Земята. Не виждаш ли, че тук има нещо повече от ламтежа за земя, заради което уерсгорците ще опустошат нашата планета. Това е обстоятелството, че расата ни се оказа смъртно опасна за тях. Хората са беззащитни на своята планета. Ако имат обаче няколко века на разположение, те биха могли да създадат свои собствени космически кораби и да станат господари на вселената.
— Уерсгорците претърпяха поражение в тази война — възразих неуверено. — На тях ще им е нужно време да си възвърнат загубеното, дори ако нашите съюзници капитулират от всички окупирани светове. Твърде вероятно е синьокожите да преценят, че е целесъобразно да оставят Земята необезпокоявана за стотина години.
— Докато нашето унищожение бъде напълно гарантирано? — поклати глава сър Роджър. — Да, това е голямото изкушение. Истинската съблазън. И все пак, няма ли да се обречем на вечни мъки, ако изневерим по такъв начин на дълга си към бъдните поколения?
— Това може би е най-доброто, което можем да направим за нашата раса — казах аз. — Всичко, което е извън възможностите ни, е в Божиите ръце.
— Не, не, не и не! — Той оплете пръстите на двете си ръце. — Не мога. По-добре да умрем веднага, като мъже… Но Кетрин…
След нова пауза казах:
— Може би не е твърде късно да разубедим сър Оуен. Нито една душа не е безвъзвратно загубена, докато е на този свят. Можете да се опитате да събудите чувството му за чест и да му посочите колко глупаво е да се осланя на обещанията на уерсгорците, да му обещаете прошка и висок сан…
— И правото да спи с жена ми?! — рече той със зла ирония. Но след кратък размисъл добави: — Бих могъл да опитам. С по-голямо удоволствие бих пръснал злия му мозък. Но вероятно… да, вероятно трябва да разговарям… Аз дори бих направил опит да се самоунижа. Ще ми бъдеш ли опора, братко Парвус? Не бива да го заплюя в лицето. Ще укрепиш ли духа ми?
На следващата вечер напуснахме Ню Авалон. Сър Роджър и аз тръгнахме в малък, невъоръжен спасителен звездолет. Самите ние не бяхме по-добре защитени. Аз имах расото си и молитвената си броеница — нищо повече. Той бе сложил йоманеки жакет и тесни панталони до глезените, но наред с това носеше меч и кама, а позлатените му шпори дрънчаха върху ботушите. Едрото му тяло се настани в пилотската седалка като в седло. Опитваше се да си придаде смирено изражение, но погледът му излъчваше хладина.
Бяхме казали на командирите, че ще извършим само кратък полет, за да огледаме нещо, което сър Роджър бил забелязал. Лагерът усети лъжата и зашумя неспокойно. Червения Джон строши две тояги, преди да възстанови реда. Докато се качвах на кораба, имах чувството, че нашето начинание е обречено.
Мъжете седяха съвсем тихо. Вечерта беше безветрена, нашите знамена висяха по пилоните и аз забелязах колко избелели и изпокъсани са те.
Корабът разцепи синевата и навлезе в мрака като низвергнатия Луцифер. Мярна ми се някакъв боен кораб, патрулиращ в орбита, и да си призная, бих се чувствал далеч по-спокоен, ако имах онези големи бомбарди зад гърба си. Но ние бяхме принудени да използваме единствено тази беззащитна черупка. Сър Оуен бе съвсем ясен, когато за втори път се свързахме с него по далекоговорителя.
— Ако желаеш, Дьо Турнвил, ние ще те приемем за преговори. Но трябва да дойдеш сам, в най-обикновен спасителен кораб и невъоръжен… О да, много добре, можеш да вземеш своя свещеник със себе си. Ще ти съобщя необходимите орбитални координати. Моят кораб ще те пресрещне на съответното разстояние. Ако телескопите и детекторите покажат някакъв признак за предателство, незабавно ще се насоча към Уерсгориксан.
Корабът набираше скорост, а вътре в нас мълчанието ставаше все по-плътно. Веднъж се осмелих да подхвърля:
