С голямо усилие Базил се превъртя, надигна се на ръце и успя да се изправи. Краката му трепереха. Струваше му се, че всеки момент отново ще изгуби съзнание. Залитайки, той се отправи към землянката на Ика.
В тъмнината беше объркал пътя. Разбра това едва когато се озова до тунела. Завъртя се обратно и като пиян се заклатушка назад. Някакъв камък го препъна. Той се стовари на земята, но не усети болка. Нямаше сили да се вдигне.
— Какво става с тебе? — прошепна нечий тънък глас. — Ела. Ела насам. Не можеш ли?
Слаби ръце го прегърнаха, влачеха го по земята. Плачейки от безсилие, някой го спусна в землянката, свали му обувките, намести го върху сламеника, зави го и като положи главата му върху коленете си, започна да гали сплъстената му коса. Последното, което запомни, беше тихият, задавен плач на невидимия в мрака благодетел.
Събуди се късно. С изненада откри, че лежи на своето място в землянката на Ика. Главата го болеше ужасно, сякаш някой притискаше черепа му между два камъка. Трябваше да измисли някакво лекарство.
В нишите до сламеника бяха подредени множеството дребни гърненца, изпросени през изминалите дни от целия лагер. Вътре лежаха всевъзможни неща, събрани през същото време — сяра, въглени, глина, стрит варовик, разни треви, които бе събрал по мирис, воден от тайнствени познания, скрити в затворената част от съзнанието му. Знаеше дори името на тези знания: „приложна фармацевтика и токсикология“. Но нищо не подсказваше къде и как се е научил да познава лечебните свойства на минералите и тревите.
Отметна платнището и едно по едно подреди гърненцата край ниската каменна стена. След това се измъкна навън.
Слънцето вече беше високо. Жените седяха на камъните и се припичаха, а мъжете унило бродеха из долината. Навярно също ги измъчваше главоболие.
По усет Базил подбра няколко жилави стъбла и ги сложи в празното гърне. Добави щипка стрит на прах минерал и бучка сяра. Сетне взе гърнето и се запъти към тунела. Наля вода от самовъзстановяващата се тръба, върна се към снощния огън, разчисти пепелта и сложи гърнето сред запазената жар.
След десет минути лекарството беше готово. Базил отпи една глътка от парещата горчива течност, остави гърнето и седна до него. Тагол, който отдавна наблюдаваше странните действия с жив интерес, се приближи и запита:
— Какво е това?
— Лекарство — обясни Базил. — Ако те боли глава, можеш да опиташ. Но само една глътка. Сигурно ще има и други желаещи.
Желаещи се намериха скоро. Всичките седемнадесет мъже и тримата старци се нуждаеха от лекарство след снощното газово пиянство. А сварената от Базил настойка само за няколко минути премахваше напълно болките в главата.
Старият Раппар седна до Базил и го огледа с любопитство, сякаш го виждаше за пръв път.
— Странен човек си ти. Откъде идваш?
— Не знам — каза Базил. — Не помня нищо.
— А кой клас си?
— Клас 34.
Раппар неодобрително поклати глава.
— Глупости говориш. Мислиш ли, че не знам какво означава клас 34? Та аз на времето бях главен оръжеен конструктор и имах клас 9! Ти не си металург. Как стигна до нас?
Базил отвори уста и навреме се удържа. Искаше да каже, че е долетял. Но тези хора не познаваха други летателни апарати, освен грубите хеликоптери и реактивни самолети.
— Не помня — повтори той. — А вие как сте стигнали дотук?
Старецът подъвка с беззъбата си уста и вдигна рамене.
— Е, да, всеки от нас някак е стигнал до тези места… Освен родените тук. Но ти не си роден в планините. Наистина ли не помниш нищо?
— Нищо.
— Питаш как сме дошли ние… Пътят е лесен. От град Раш се тръгва към подножието на планините. Или от другаде, все едно. Трябва да се върви през нощта и дори тогава малцина успяват да се промъкнат през постовете на братята по лоялност. Но насам тръгват хиляди… Те вярват на старата легенда, че зад преградата от смъртни опасности се крие свободна страна, където всички са щастливи… Онези, които преодолеят постовете, тръгват нагоре, по откритите склонове. Денят ги застига и те се виждат като на длан. Всеки ден братята по лоялност стрелят по тях с далекобойни картечници. Така загиват още много хора. Оцелелите превалят зад първото било и отново срещат смъртта, защото легендата лъже. В тази планина няма щастие. Тук е събрано всичкото зло на света.
— Защо? — бързо запита Базил.
— Никой не знае… Носят се предания, че това е било последната преграда пред зебарската армия, която настъпвала към столицата на Аткран. Казват още, че когато врагът отстъпил, тогавашният съветник заповядал всички от подземната крепост, без изключение, да атакуват. И те излезли на сигурна смърт, защото иначе ги очаквал Центърът. Дали е истина? Не знам. И все пак съм склонен да вярвам, защото старото оръжие още действува. Земетресения, вулкани, изкуствени урагани, подземни снаряди и бомби, отровни зони… Оставено е тук много отдавна. И още убива. Ето, през тези места сме дошли ние. През тях си дошъл и ти. Спомняш ли си сега?
— Не.
Раппар въздъхна.
