— Да се чуди човек откъде се появяват в магазините всички тези парцали. Бенджамин Дайъмънд вероятно е изразходвал докрай добрия си вкус по отношение на къщата си.
— Много е изискано — съгласи се Тони. — Но вероятно тъкмо сега това не представлява особена утеха за вдовицата.
Пола явно прие думите му като справедлив упрек. Тя спря край няколко гаража — постройките явно първоначално бяха служили за конюшни — и попита:
— Имаш ли нужда от помощ?
— Мисля, че ще бъде по-добре, ако се поизмъча сам — каза Тони и се зае да прави именно това. Днес всичко го болеше. Доктор Чакрабарти беше права. Имаше си причина да не го изписват от болницата. За съжаление убийците не се съобразяваха с такива неща.
Рейчъл Дайъмънд отвори вратата и се представи, още преди Пола да бе отворила уста. Беше облечена с антрацитночерна копринена пола, която се диплеше меко около краката й, когато се движеше. Тони не разбираше много от дрехи, но беше сигурен, че траурният тоалет на Рейчъл не е купен от магазините за конфекция, зареждани от „B & R“. Тя ги въведе в просторна дневна с голям петоъгълен панорамен прозорец в дълбока прозоречна ниша в единия й край, откъдето се разкриваше гледка към обширна морава с дървета и храсти. Между зеленината проблясваше тюркоазената вода на плувен басейн. Самата дневна беше обзаведена в елегантно осъвременен викториански стил. Беше поразхвърляно, мебелите бяха малко поизлинели, атмосферата говореше, че стаята е наистина обитавана, а не подредена с показна цел. Няколко ярки пустинни пейзажи в топли тонове придаваха цвят на обстановката.
Рейчъл зашета около Тони, започна да носи столчета за крака и възглавници, докато успяха да намерят най-удобното положение за крака му. Тя коленичи край него и се зае да мести столчето и възглавниците, докато най-сетне той успя да се разположи добре. Тъмната й коса беше гъста и лъскава, но Тони забеляза сребристи проблясъци в корените. После тя вдигна поглед и той успя за първи път да я огледа по-подробно, без вниманието му да се отклонява от болния крак и патериците.
Имаше чиста кожа, гладка като сметана, с лек маслинен оттенък. Тони знаеше, че е трийсет и четиригодишна, но в противен случай би предположил, че още не е навършила трийсет. Фината линия на веждите й очертаваше високо извитата дъга на очните ямки и привличаше вниманието към бадемовидните й очи, лешникови на цвят и сега леко зачервени, с едва забележими бръчици в ъгълчетата. Лицето й, с добре заоблени страни, изваян орлов нос, напомнящ на обърнат нос на кораб, и тънки устни, оградени от две бръчици, оставяше впечатлението, че тази жена се усмихва често. Беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, но създаваше и впечатлението, че благодарение на интелекта и чувството си за хумор е отлична събеседница.
— Как е сега? — попита тя.
— Не съм се чувствал по-удобно от една седмица — каза Тони и допълни: — Благодаря.
Рейчъл се изправи, отиде до едно меко и широко кресло, тапицирано с пъстра дамаска, и седна в него, подвивайки крака под себе си. Пола седеше по-встрани — нямаше нищо против да се слива с мебелировката, докато не настъпеше момента да се включи в разговора.
Сега, когато вече нямаше какво да ангажира вниманието й, Рейчъл изведнъж доби натъжен и объркан вид. Скръсти ръце пред гърдите си в опит да прегърне сама себе си. В стаята беше топло, но тя потръпна.
— Не можах да разбера точно защо искате да разговаряте с мен — каза тя. — Но това вероятно се дължи на състоянието ми. Точно сега всичко около мен ми се струва неразбираемо.
— Така и предполагам — каза меко Тони. — Съжалявам, че ви се натрапихме в момент, когато непознати хора в дневната ви са вероятно последното, което ви се иска да видите.
Рейчъл като че ли се поуспокои, раменете й се отпуснаха, сключените й ръце се разделиха.
— Това ще запълни малко време — каза тя. — Никой не говори за това в такива случаи, нали? Говорят за скръбта, сълзите и отчаянието, но никой не говори за празнотата на дните, за това как времето започва да ти се струва безкрайно — тя се позасмя горчиво. — Мислех дори да отида в офиса, за да си намеря някаква работа. Но Лев се прибра от училище и аз трябва да си бъда у дома заради него. — После продължи с въздишка: — Лев е синът ми, едва шестгодишен е. Не може да разбере какво е смърт, не може да схване, че това е завинаги. Мисли си, че баща му е като Аслан от „Хрониките на Нарния“, че ще оживее отново и всичко ще бъде както преди.
Тони си каза, че скръбта й е почти осезаема. Тя сякаш се излъчваше от нея на вълни, изпълваше стаята и се плискаше около него.
— Трябва да ви задам някои въпроси — каза той.
Рейчъл притисна длани, сякаш се молеше, облакъти се на страничната облегалка и опря буза на опакото на едната си ръка.
— Кажете какво ви интересува. Но не виждам как бих ви помогнала в това, с което се занимавате.
Нямаше начин първият въпрос да бъде зададен по-деликатно.
— Госпожо Дайъмънд, познавахте ли Юсеф Азиз?
Тя го изгледа стреснато, като че ли никога не бе очаквала да чуе това име в дома си.
— Атентаторът?! — Тя се задави и като че ли щеше да повърне.
