КОЙ ЩЕ ВЛАДЕЕ СВЕТА СЪС СИНЬОТО НЕБЕ?!Епичният разказ, който започна с ОБЛАЧЕН ВОИН продължава да се развива. Върху покритата със сняг земя Стив, Кадилак и Клиъруотър се сблъскват с триумф и беди в опита си да избягат от ноктите на Майсторите на желязо и на Първото семейство. Самураите на Ни-Исан доказват, че са упорит противник, владетелите на Федерацията нямат никакво намерение да отпуснат хватката си, с която държат Стив Брикман. Защото той и неговите приятели са ценни пионки в играта, която ако бъде изгубена ще има за последица Край на мечтата на Първото семейство за завладяване отново на Света със синьото небе.
В памет на скъпата ми майка, Агнес Роз Люър, 22 юли 1904 — 1 декември 1987, която ми даде безценния дар на образованието и със своето изключително чувство за съвършенство ме научи да се отнасям критично към всичко, което съм написал.
Бог да те благослови, Мамо. Да пребъде името ти.
Тук започва да става интересно.
Ако на най-малкия му син не му беше хрумнало да изщапурка през полуотворената врата, докато майка му беше с гръб към него, Изо Уантанабе нямаше да скочи от писалището и да излезе на палубата на плаващия дом. Тогава зимните месеци щяха да си минат с тяхната обичайна, спокойна монотонност и животите на неколкостотин негови другари по оръжие щяха да бъдат спасени или най-малкото жертвани по-разумно.
Но не стана така. Съдбата под формата на бащинска загриженост го принуди да последва детето и когато го хвана и го вдигна, Уантанабе видя нещо, от което дъхът му секна.
Две тъмни неща с крила летяха в небето по траектория, която водеше директно над неговия кораб. Движеха се в югозападна посока покрай назъбения край на тежкия сив облак, който напредваше над езерото Ми-шига от северозапад.
Без да обръща внимание на гонените от вятъра снежинки, Изо Уантанабе стоеше с отворена уста, притиснал малкия си син до гърдите си, и наблюдаваше как нещата минават над пристана, на който беше закотвен корабът с колела, и стават все по-малки и по-малки, докато накрая напредващият снежен облак не ги погълна.
Стоеше, втренчил тъмните си лъскави очи след двете изчезнали крилати точки, и не усещаше малките пръстчета, които игриво подръпваха долната му устна. Въпросите, възникнали от току-що видяното, го бяха накарали да забрави причината, поради която беше излязъл, и едва писъците на жена му, Юмико, му обърнаха внимание върху факта, че голата глава на сина му е обилно покрита със сняг.
Уантанабе покорно й даде Томо и ги последва вътре.
Според традиционните закони на етикецията на една жена не се разрешаваше да укорява съпруга си, но на практика това нормално се спазваше само в присъствие на приятели, роднини, прислуга или началници. Жената беше длъжна да уважава съпруга си и да му се подчинява, но това не пречеше на по-смелите (или злобни) представители на женския пол насаме да кълцат сол на главите на мъжете си — или да проявяват неудоволствието си по други, много по-фини начини.
Уантанабе седеше на рогозката зад писалището и с почтително мълчание слушаше неизбежния взрив от думи за риска, на който беше изложил здравето на най-малкото им дете. Знаеше, че загрижеността на Юмико е основателна, но умът му беше ангажиран с други, много по-важни въпроси, които тя, като жена, не можеше да разбере.
Уантанабе бавно натопи върха на четчицата в мастилницата и остави гласа на жена си без внимание. Лишен от значението си, потокът от думи наподобяваше на кудкудякане на разтревожена кокошка, прогонена от току-що снесеното яйце, преди да е имала време да му се възхити.
Накрая, когато десетмесечното дете беше енергично разтрито и веселият му смях показа, че не се кани да умре, обвинителното кудкудякане се замести от нежно майчино гукане, използвано от хора и животни, когато се грижат за малките си. Малко след това, облечено в сухи, чисти дрехи червенобузестото дете беше връчено на бащата като дар за примирие.
Размишлявайки върху факта, че настроението на жена му е така предсказуемо, както нощта и денят, Уантанабе взе за кратко Томо в ръце, лепна една целувка на меката му пухеста главичка и го върна. За Юмико кризата беше преминала, хармонията бе възстановена. За нейния съпруг проблемите тепърва започваха.
Изо Уантанабе и жена му Юмико произхождаха от раса, известна на техните съседи като майстори на желязо — разслоена общност от азиатски кръвни линии, в която японците заемаха най-горния слой, следвани в низходящ ред от китайци, корейци и други етнически групи. Положението на всяка група беше свързано директно с разстоянието — в Света преди — на техните земи от едно свещено място, известно като планината Фуджи.
Последователни вълни от праотци на майсторите на желязо се бяха заселили по североизточния бряг на Северна Америка между 2300 и 2400 година. Сега, шест столетия по-късно, седемнадесет владения бяха изградили своя национална държава — известна като Ни-Исан, — простираща се от Атлантика до езерото Ери и от морския път Сейнт Лорънс до нос Фиър в Северна Каролина.
