Това не беше краят. Полицаите пристигнаха в „Муви Палас“ малко след девет и половина. Бърди ги придружаваше. Откриха осакатените тела на Дийн и Рики, както и останките на Барберио. На горния етаж, в ъгъла на коридора, намериха една вишневочервена обувка.
Бърди не каза нищо, но беше сигурна, че Линди Лий не си е тръгнала от киното.
Обвиниха я в двойно убийство, което никой не вярваше, че Бърди е извършила, и я оправдаха поради липса на доказателства. Съдът нареди да бъде поставена под психиатрично наблюдение за период, не по-малък от две години. Жената може и да не беше убийца, но явно ѝ хлопаше дъската. Историите за ходещи тумори не се отразяват добре на ничия репутация.
Когато дойде лятото, Бърди се подложи на едноседмична гладна диета. По-голяма част от теглото, което изгуби, беше вода, но приятелите ѝ се обнадеждиха, че най-накрая е намерила сили да се справи с Големия проблем.
През същия уикенд тя изчезна за двадесет и четири часа.
Бърди откри Линди Лий в една запустяла къща в Сиатъл. Намери я сравнително лесно — по онова време на бедната Линди ѝ беше трудно да контролира тялото си, камо ли да се крие от евентуални преследвачи. Собствените ѝ родители я бяха отписали преди няколко месеца. Само Бърди беше продължила да я търси, нае детектив и накрая търпението ѝ бе възнаградено с гледката на тази празна стая, в която седеше слабата красавица — по-слаба от всякога, но все още красива. Във въздуха бръмчаха мухи. По средата на пода имаше купчина лайна, най-вероятно човешки.
Бърди беше извадила пистолета още преди да отвори вратата. Линди Лий изплува от мислите си — а може би от неговите мисли — и погледна към нея с усмивка. Усмивката се задържа за момент, после паразитът в Линди разпозна лицето на Бърди, видя оръжието в ръката ѝ и разбра защо е дошла.
— Е — каза той и се изправи, за да посрещне своя посетител.
Очите на Линди Лий, устата, вагината, анусът, ушите и ноздрите ѝ се пръснаха и туморът се изсипа от нея на крещящо розови струи. Изпълзя през гърдите ѝ, които никога не бяха давали мляко, през порязания ѝ палец, през едно охлузване на бедрото.
Използва всички възможни отвори, за да излезе.
Бърди вдигна пистолета и стреля три пъти. Туморът се протегна към нея, после се олюля и падна. Когато спря да мърда, тя извади спокойно бутилката с киселина от джоба си, разви капачката и изля димящото ѝ съдържание върху човешкия труп и доскорошния му гостоприемник. Туморът се разложи, без да издаде нито звук, и Бърди го заряза на осветения от слънцето под — безформена купчина, от която се издигаше задушлив пушек.
Изпълнила дълга си, тя излезе на улицата и се отдалечи: възнамеряваше да живее дълго след финала на тази комедия.
Много завоевателски армии бяха марширували по улиците на Набожност през вековете, но леките стъпки на летовниците бяха тези, които в крайна сметка го подчиниха. Селото беше преживяло римските легиони и нашествието на норманите, беше преминало през агонията на Гражданската война и въпреки всичко беше съхранило идентичността си от окупаторите. Но след векове на ботуши и стоманени остриета го победиха туристите — тези нови варвари — със суха пара̀ и вежливост.
Местоположението на селото беше идеално за инвазията. Разположено на шестдесет километра югоизточно от Лондон между овощните градини и хмелните полета на графство Кент, то се намираше достатъчно далеч от столицата, за да бъде пътуването до него приключение, и достатъчно близо до нея, за да се върнат туристите, ако времето е лошо. Затова всеки уикенд от май до октомври Набожност се превръщаше в място за запой на прежаднели лондончани. Всяка събота, която обещаваше да бъде слънчева, те се изсипваха в селото със своите кучета, пластмасови топки, деца и хаоса, който децата създават, стоварваха кресливите орди на селския мегдан и се оттегляха в „Дългуча“, за да се надпреварват да разказват кой как е пътувал и да се наливат с топла бира.
Жителите на Набожност не се дразнеха особено от летовниците; не и до степен да стават кръвопролития. Но липсата на агресия правеше инвазията още по-желана.
Отегчените от градския живот лондончани започнаха бавно, но необратимо да променят селото. Мнозина от тях пожелаха дом в провинцията: бяха очаровани от сгушените между шумолящите дъбове каменни къщички и запленени от пълните с гълъби тисове в църковния двор. Дори въздухът, казваха те, като го вдишваха с пълни гърди, дори въздухът тук мирише по-свежо. Мирише на Англия.
Някои от тях — първоначално бяха малко, но броят им нарастваше — поискаха да купят празните хамбари и изоставените къщи в Набожност и покрайнините му. Всеки слънчев уикенд човек можеше да ги види нагазили в копривата и чакъла да кроят планове как да пристроят някоя кухня или къде да монтират джакузи. И въпреки че при завръщането си в Килбърн или Сейнт Джонс Уд14 мнозина лондончани решаваха да останат в уютните си домове, всяка година един или двама сключваха изгодна сделка с някой селянин и се сдобиваха с акър хубав живот.
