Земетресение в Масада, Израел, убива стотици и разкрива гробница, изсечена в сърцето на планината. Трима изследователи, военният криминолог сержант Джордан Стоун, отец Рун Корза от Ватикана и блестящата като учен, но лишена от житейски илюзии археоложка д-р Ерин Грейнджър, са изпратени да изследват зловещата находка — подземно светилище, в което има разпънато мумифицирано тяло на малко момиче.Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
От Джеймс:
На Ан Райс
За това, че ни показа красивото в чудовищата и чудовищността в красивото
От Ребека:
На съпруга ми и сина ми, задето държат чудовищата изкъсо
И видях в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата.
И видях силен Ангел, който викаше с висок глас: кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите ѝ?
И никой не можеше, нито на небето, нито на земята, нито под земята, да разгърне книгата, нито да я гледа...
Достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите ѝ, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога.
Т. С. Елиът[2]
Мъртвите продължаваха да пеят.
На сто метра над главата на Елеазар хорът на деветстотинте юдейски въстаници звънтеше и боботеше предизвикателно към римския легион пред портите им. Защитниците се бяха заклели да отнемат собствения си живот, но да не бъдат заловени. Последните им молитви, отправяни от високата крепост към небето, отекваха долу в тунелите, изсечени в сърцето на планината Масада.
Изоставил обречените си хора на палещата слънчева светлина, Елеазар откъсна поглед от варовиковия таван на коридора. Искаше му се да може да се моли редом с тях, да жертва живота си в последната битка. Но съдбата му беше друга.
Щеше да я срещне по друг път.
Вдигна безценния блок. Стопленият от слънцето камък бе дълъг, стигаше от дланта до лакътя му, колкото едно новородено. Притиснал блока до гърдите си, Елеазар си заповяда да влезе в грубо изсечения проход, пронизващ сърцето на планината. Зидари зазидаха пътя зад него. Никой не можеше да го последва.
Седмината войници, които го съпровождаха, тръгнаха напред с факлите. Мислите им сигурно бяха с деветстотинте им братя горе на изпепеленото от слънцето плато. Крепостта бе под обсада от месеци. Десет хиляди римски легионери, разположени на огромни лагери, бяха наобиколили възвишението и не позволяваха на никого да влезе или излезе. Въстаниците се бяха заклели след края на молитвата да отнемат живота на семействата си и да посегнат на самите себе си, преди римляните да са завладели стените им. И сега те се молеха и се приготвяха да избият невинните.
„Както трябва да направя и аз.“
Задачата му тежеше не по-малко от камъка в ръцете му. Мислите му се насочиха към онова, което го очакваше долу. Гробницата. Беше се молил часове наред в онзи подземен храм, коленичил на каменните блокове, които бяха толкова плътно долепени един до друг, че и мравка не можеше да мине между тях. Беше изучавал гладките стени и високия засводен таван. Беше се възхищавал на изпипаната работа на строителите, с чиито усилия се бе появило онова свещено място.
Но дори тогава не беше посмял да погледне саркофага в храма.
Онази
Притисна още по-силно камъка към гърдите си.
„Моля те, Господи, снеми този товар от плещите ми.“
Тази последна молитва, подобно на хилядите преди нея, остана без отговор. Жертвата на въстаниците горе трябваше да бъде почетена. Прокълнатата им кръв трябваше да послужи за по-висша цел.
Стигна арката на храма, ала не можеше да мине през нея. Другите се забутаха един друг и заеха местата си. Елеазар опря чело на студената стена, като се молеше за утеха.
Напразно.
Погледът му се насочи навътре. Трептящата светлина на факлите хвърляше танцуващи сенки по камъните на засводения таван. Пушекът се виеше и се мъчеше да намери изход, но такъв нямаше.
Нямаше изход за никого от тях.
Накрая погледът му се спря върху малкото момиче, паднало на колене и държано от войниците. Сърцето го болеше от жалката гледка, но не можеше да зареже задачата, с която бе натоварен. Надяваше се тя да затвори очи, за да не му се налага да гледа в тях накрая.
„Като от вода...“
Така беше описала тези очи отдавна мъртвата му сестра. Очите на дъщеря ѝ, на малката ѝ Азуба.
Елеазар се взираше в очите на племенницата си.
Все още бяха очи на дете — но онова, което гледаше свирепо към него, не беше дете. Беше видяла неща, които не бива да вижда никое дете. И скоро щеше да спре да вижда.
„Прости ми, Азуба.“
