Пейнтър се обърна и го погледна в очите. И двамата знаеха, че някой от фамилията Гант е замесен в цялата каша, но и през ум не им беше минавало, че този някой е толкова близък с първото семейство.
Гант се загледа в дъщеря си, сякаш мислеше същото — само че при него ножът се беше забил по-дълбоко и право в сърцето.
— Не можем да сме сигурни за брат ви — каза Пейнтър.
— Аз обаче мога — едва чуто отвърна Гант.
— Защо?
Гант посочи долната част на монитора. Картата още беше там.
— Боби замина за фамилното имение за празника, за да се спаси от тълпите покрай честването. Тръгна преди два дни. Каза, че отивал на лов.
— Във Фльори ла Монтен?
Гант изглеждаше изпит и пребледнял.
— Никой вече не използва френското име — мрачно рече той. — Всички го наричат просто Хижата.
— Цветът му е добър — обяви Лиза.
Стоеше пред кувьоза. Облечените й в ръкавици ръце внимателно обърнаха новороденото и тя преслуша слабичките му гърди със стетоскопа. Сърцето му биеше бързо като на птичка, но беше силно, показателите бяха нормални.
Остави детето да се обърне само по гръб. Огромните сини очи с миниатюрни мигли я загледаха, устните се разтвориха гладно.
Едуард Блейк стоеше до нея и наблюдаваше прегледа.
Петра беше в друга лаборатория и провеждаше последните ДНК анализи, използвайки проби от кръвта и кожата, както и клетки от мукозална проба.
— Трябва да го нахраним. — Лиза свали ръкавиците. — Сука добре сам, след като махнахме сондата и системата. Да го оставим да продължи в правилната посока. Но като цяло, справя се чудесно.
— Изключително благодарение на вас, доктор Къмингс — каза Едуард.
Похвалата не беше фалшива. Предишния ден детето си заминаваше. Лиза беше прекарала цял час в изучаване на резултатите от лабораторните изследвания, снимките и дори генетичния анализ. Беше се изумила, когато видя тройната спирала под електронния микроскоп — двете естествени ДНК нишки около изкуствено създадения протеин. ПНК.
Пептидно-нуклеинова киселина.
Именно тази микроскопична нишка бе причината за цялото това нещастие, ужаси и тормоз.
Не помагаше по никакъв начин и на момченцето.
Едуард беше обяснил, че тройната спирала в тялото на детето се разпада. Но основният въпрос беше защо. Дали новороденото се беше разболяло и това бе причина за разпадането на спиралата? Или самото разпадане беше причина за влошаването на състоянието му?
Единственият начин да разберат със сигурност бе да стабилизират детето и да видят дали разпадането няма да спре само.
Лиза беше стигнала до решение, след като забеляза лекия връх в нивата на еозинофилите. Еозинофилите са белите кръвни клетки, които модулират алергичните възпалителни процеси. Те реагират също и на инфекции от паразити, но тестовете вече бяха отхвърлили тази възможност.
По-вероятната причина за алергичната реакция бяха ПНК нишките. Пептидно-нуклеиновата киселина беше протеин като всеки друг, способен да предизвика алергия точно като прах или пърхот. При разпадането на тройната спирала освободената ПНК се изхвърляше в цитоплазмата, а след това и от клетката.
Петра й беше показала снимка на подобна на червей ПНК молекула, излизаща от чревна клетка. Този поток изкуствен протеин в кръвта и вътрешните тъкани мобилизираше еозинофилите, защитниците на тялото срещу подобни чужди нашественици. И алергичната реакция беше предизвикала шок у детето.
Лиза бе разпознала заплахата и бе препоръчала терапия с малка доза антихистамини и интравенозни стероиди за потушаване на алергичната реакция, за да се даде възможност на тялото да изхвърли алергена и да се стабилизира.
Всичко мина чудесно. Лиза остана цяла нощ на пост до кувьоза, подпомагана при нужда от Едуард. Детето се подобряваше с всеки изминал час. Успяха постепенно да махнат системите, кислорода и дори хранителната сонда.
Оставаше само един въпрос — помагаше ли това?
Дали възстановяващото се здраве на детето запазваше стабилността на тройната спирала? Лиза знаеше, че именно това е надеждата на Едуард. И двамата очакваха отговора на Петра.
Докато Лиза хранеше детето с биберона, Едуард седна зад компютъра в близката кабинка. И двамата бяха погълнати от своите грижи. Тревогата за детето я беше накарала да потисне ужаса от изминалия ден, даваше й нещо, върху което да се съсредоточи. Лиза знаеше, че Кат е някъде в комплекса, но къде точно? И изобщо къде се намираше този комплекс?
Дотук Петра и Едуард се бяха отнасяли с уважение към нея, тъй като оценяваха и се нуждаеха от помощта й. Лиза помнеше онези компютризирани думи, студеното предупреждение: Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.
Сега детето се подобряваше и скоро от Лиза нямаше да има полза.
Тогава какво?
Тя помнеше и кой я беше натоварил с тази задача. Представи си милото лице, тихите думи.
