Кръвна линия полностью

Спомни си момичето в лобито на Бурдж Абаади, момичето, превърнато в чудовище. Спомни си Петра, жената, превърната в чудовище.

Сейчан беше и двете.

„Какво вижда той в мен, което да си заслужава?“

Грей прекоси двора, разпъждайки светулките. Високо в небето проблесна ярка падаща звезда. Той стигна до нея, вече потънал в сенките.

Сейчан трепереше.

Той беше видял нещо в нея — и тя трябваше да му се довери.

Грей протегна ръка.

Предлагайки й всичко.

Тя я пое.

Приклекнало е на скалата, грее се на слънцето, зарежда слънчевите си батерии.

Ослушва се за опасност, но чува единствено падаща върху скалите вода и крясъци на крилати създания. Оглежда се за движение, но вижда единствено полюшваща се трева и трептящи листа. Търси топлина, но открива единствено нагорещени камъни.

И докато слънчевата светлина утолява глада и му възвръща силите, то се връща назад и си спомня.

Как хорът на другите, с които бе свързано, постепенно утихва, за да замре завинаги.

Тишината го оглушаваше.

И в нея то научи ново правило.

КРАЙ.

Знае, че след като се зареди напълно, трябва да продължи. Да спре означава КРАЙ.

То не иска това.

Надига се на мощните си крака с вид на бутала, закривените нокти потракват по камъка. Връща се обратно при плътните сенки на гората, където малцина ще го видят.

Само е.

Ще се научи на нови неща и ще се адаптира.

Защото трябва да оцелее.

Добрият играч на покер се опитва никога да не показва картите си. Предпочита да ги държи до гърдите си и прави всичко, за да скрие дали има печеливша ръка, или блъфира. Същото прави и авторът — замазва границата между истина и измислица. Аз обаче обичам в края на всеки свой роман да излизам на чисто, да поставям картите на масата и да разкривам кое е вярно и кое — не.

Разбира се, ще направя същото и сега, но този път реших да се поуча от доктор Лиза Къмингс, според която „доказателството е в пудинга“. И затова освен прокарването на граница между истината и измислицата смятам да поукрася послеслова с връзки към клипове и уебстраници. Така читателите ще могат да видят с очите си какво стои зад събитията в тази книга.

Но първо едно предупреждение, особено за клиповете: ако тръгнете по този път, няма да можете да заличите от паметта си някои от нещата, които ще видите. Имайте го предвид.

В основата на тази книга лежат серия руски експерименти върху кучета от 40-те години на миналия век. Опитите били предшественици на първата машина сърце — бял дроб, но архивните филми показват неща, които могат да хвърлят в смут любителите на кучетата.

Тъй като говорим за кучета, нека не забравяме истинските герои — военните кучета. Всичко в тази книга, от щурмовите бронежилетки К9 до скоковете с парашути, е истинско. Незаменим ресурс в тази област беше „Кучетата на войната“ от Лиза Рогак. Наред с това прекарахме и малко време, гледайки през очите на Каин. Опитах се да бъда точен по отношение на начина, по който кучетата възприемат света, с помощта на един наистина фантастичен източник — „В кожата на кучето“ от Александра Хороуиц.

Част от действието се развива в Сомалия и сред сомалийските пирати. Историята, поведението и реалността в тази страна са такива, каквито са описани в книгата. Малко след като написах сцените в Сомалия, свързани със спасяването на президентската дъщеря при съвместната операция на Сигма и тюлените, реалността се оказа по-зрелищна и от измислицата. През януари 2012 г. американка и датчанин бяха освободени от плен след дръзка операция на Шести екип на тюлените, макар да не ми се вярва спасената да е била дъщеря на президента.

Романът засяга и темата за децата войници. Колкото и да е тъжно, детайлите са верни. Проучванията ми до голяма степен се основават на „Дългият път — спомени на момче войник“ от Ишмаел Бах, с когото успях да проведа кратка среща и разговор.

АИП и други лаборатории по целия свят наистина работят в областта на невророботиката. В този роман е описано свързване на неврони от мозъчната кора с малки роботи. Докъде сме стигнали в тази посока? Прегледайте клиповете от различни университети по света и преценете сами.