Тъкър не можеше да го вини. Изгледа кръвнишки късо подстригания тил на Ковалски. Изведнъж му се прииска да бяха останали при ракетите и картечниците. Там щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото на задната седалка.
Нищо чудно, че Грей бе избягал с другото бъги.
Явно не беше глупак.
Може би планът не беше чак толкова умен.
Бъгито на Грей поднесе странично по стръмния склон, коварно хлъзгав от песъчинките и чакъла. Помете някакви храсти в подножието и си проби път през тях.
Сейчан се сниши, когато тръни и изпочупени клони полетяха през откритата клетка.
След като излязоха от храстите, тя му извика:
— Карай към черния път, който видяхме от въздуха!
— Точно това се опитвам!
Първоначално бе тръгнал през пустошта, защото бе сметнал, че пътят е прекалено очевиден избор, ако хеликоптерът реши да ги преследва. Вече беше забелязал други коли, камиони и дори камили, бягащи по пътя, подгонени в същата посока от атаката. Не искаше да попадне в задръстване, особено по време на престрелка.
Най-напред планът му беше да се отдалечи колкото може повече, след което да излезе на пътя. Хълмистият терен обаче се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше — скалисти хълмчета, неочаквани дерета, гъсти храсти и групи дървета. Напред положението изглеждаше още по-лошо, когато теренът започваше да се изкачва към планините.
Рискован или не, пътят им трябваше да е по-безопасен от този.
С тази мисъл Грей подкара бъгито нагоре по следващия хълм, за да може да се ориентира. В огледалото видя, че Ковалски го следва. А на хоризонта зад тях се издигаше зловеща колона мазен черен пушек.
„Да се надяваме, че е от хеликоптера“.
— Натам! — посочи Сейчан.
Грей насочи вниманието си напред. Пътят се намираше на около четиристотин метра от тях и приличаше по-скоро на пресъхнало речно корито, което изчезваше между хълмовете и рехавата гора в подножието.
Ковалски спря с поднасяне до тях.
Грей докосна микрофона на гърлото си, докато насочваше бъгито надолу по склона.
— Ковалски, връщаме се към пътя. Там ще се движим по-бързо.
— Жалко — отвърна партньорът му в слушалката. — Тъкмо започна да става весело.
Ако се съдеше по побелелите кокалчета на пътниците му, вкопчили се в металната рамка, те едва ли биха описали изживяването така въодушевено.
Макар да бяха направени за въртене, скокове и резки завои — все необходими умения за справяне с тежкия терен, да се возиш в пустинно бъги бе все едно да възседнеш пневматичен чук. И последните четиристотин метра до пътя не бяха много милостиви към бъбреците им.
Накрая Грей се озова на чакъла, който след дивото препускане през пустошта му се стори гладък като току-що асфалтирана магистрала.
Понесе се с благодарност по пътя, който се изкачваше на серпентини по планинския склон. През следващия час поддържаха високо темпо, като от време на време задминаваха бавно движещи се камиони.
С навлизането в планината гората постепенно ставаше по-гъста и по-висока. На един остър завой Грей едва не се блъсна челно в камила. Създанието отскочи с недоволен рев настрани. Грей забеляза празното седло и багажа, завързан за него.
Обезпокоен, той натисна спирачката.
Ковалски излетя на завоя с рев и скърцане. Едва не ги блъсна отзад, но успя да спре навреме.
Грей изключи мотора и направи знак на партньора си да стори същото.
Напрегна слух — и чу далечно бум-бум-бум.
Карабина.
Спомни си празното седло.
— Засада — каза той.
Сейчан го разбра моментално.
— Някой е блокирал пътя пред нас. Правят прочистване след хеликоптера.
Грей кимна. Бегълците, опитващи се да се спасят в планината, биваха застреляни на пътя. Но една друга увереност накара стомаха му да се свие на топка. Мисълта го тормозеше още от първата изстреляна ракета. Беше се надявал, че въздушната атака е дело на някакви местни бунтовници или главатари. Лекарствата и медицинските материали бяха ценни като злато тук, особено в разкъсвания от размирици Юг. Но тази засада на пътя в планините премахваше всички колебания.
Всичко това беше заради Аманда Гант-Бенет.
И нещо по-лошо…
— Подобен ход е прекалено дързък за пирати — каза той. — Първо въздушна атака, а сега и блокада на пътя. Вече не се опитват да прикрият действията си, а вадят големите оръжия и се сражават до последно.
— Накъде биеш? — попита Сейчан.
— Това не е отбрана. А край на играта. — Той се обърна към нея. — Не биха действали толкова открито и безсрамно, освен ако вече не виждат смисъл да пазят в тайна местоположението си в планините.
По очите на Сейчан беше ясно, че е разбрала какво иска да каже.
— Или вече са преместили Аманда… — започна тя.
— … Или тя е мъртва — довърши Грей.
Аманда напъна кожените ремъци, които я държаха прикована към леглото. Преди няколко минути й бяха сложили система на дясната ръка и й направиха инжекция, от която умът й се замъгляваше. Бавно капеше физиологичен разтвор.
Искаше да изпадне в паника, но не можеше.
