Любимият момент на Вейлин беше последният час, преди да угасят светлините. Цялата дисциплина се изпаряваше в шумна глъчка и хлапашки номера. Дентос разправяше истории за чичовците си, Баркус ги разсмиваше с шеги и страхотни имитации на различните учители. Обичайно мълчаливият Кейнис им разказваше някоя от хилядите легенди, докато упражняваха мълчаливия език или удари с меча. Вейлин откри, че прекарва повече време с него, отколкото с останалите. Сдържаността и интелектът на слабичкото момче му напомняха по някакъв начин за майка му. Кейнис изглеждаше изненадан, но беше благодарен за дружбата. Вейлин подозираше, че животът му преди Ордена е бил самотен, защото Кейнис определено не беше свикнал с близостта на други момчета. Двамата никога не говореха за миналото, за разлика от Норта, който не можеше да се отърси от този навик въпреки гневните реакции на другите и редовните наказания от инструкторите. „Нямаш друго семейство освен Ордена.“ Вейлин вече започваше да разбира думите на аспекта. Започваха да се превръщат в семейство, в братя, защото имаха само един друг.
Първото изпитание се проведе в месец сънтерин, почти година след постъпването му в Ордена, и беше Изпитанието на прехода. Нямаха почти никаква информация в какво се състои то, но знаеха, че всяка година на него се провалят най-голям брой ученици. Събраха ги на двора заедно с другите момчета на приблизително същата възраст, близо двеста човека. Носеха лъкове, колчани със стрели, ловни ножове, манерки и нищо друго.
Аспектът изрецитира кратка част от катехизиса и ги информира какво да очакват.
— С Изпитанието на прехода откриваме кои от вас са наистина годни да служат в Ордена. Имахте привилегията да служите на Вярата една година, но в Шестия орден привилегиите трябва да се заслужат. Ще бъдете откарани нагоре по течението на реката и свалени на различни места по брега. Трябва да се върнете до утре в полунощ. Тези, които не успеят да се върнат навреме, ще запазят оръжията си и ще им бъдат платени три златни крони.
Кимна на инструкторите и се оттегли. Вейлин усети страх и несигурност, но не ги сподели. Щеше да издържи изпитанието; трябваше, защото нямаше къде другаде да отиде.
— Бегом към брега! — изкрещя Солис. — Не се мотайте! По-живо, Сендал, това не ти е скапана бална зала.
На кея ги очакваха три баржи, широки плоскодънни съдове с черни корпуси и червени платна. Срещаха се често в делтата на Саламурената река — прекарваха въглища от южните мини за Варинсхолд. Моряците се разпознаваха лесно, защото носеха черни шалове и сребърни халки на лявото ухо. Когато не бяха на корабите, бяха прословути пияници и скандалджии. Азраелските майки често хокаха дъщерите си с израза: „Бъди добра, инак ще можеш да се ожениш само за моряк.“
Солис каза нещо на капитана, жилав мъж, който гледаше подозрително мълчаливите момчета, подаде му кесия пари и се развика да се качват на борда и да стоят в центъра на палубата.
— И не пипайте нищо, празноглавци!
— Никога не съм излизал в морето — обади се Дентос, когато насядаха на твърдите дъски.
— Това не е море — каза Норта. — Река е.
— Чичо ми Джимнос плаваше — продължи Дентос, без да му обръща внимание, както правеха често и останалите. — Така и не се върна. Мама каза, че го изял кит.
— Какво е кит? — попита Микел, дебеличко момче от Ренфаел, което въпреки месеците сурови изпитания бе запазило теглото си.
— Голямо животно, което живее в морето — отвърна Кейнис, който знаеше отговорите на повечето въпроси. Обърна се към Дентос. — Те не ядат хора. Чичо ти сигурно е изяден от акула. Някои акули стават големи колкото китове.
— Ти пък откъде знаеш? — озъби се Норта, както обикновено, когато Кейнис изкажеше мнение. — Да не би да си виждал акули?
— Да. Виждал съм.
Норта се изчерви, млъкна и зачопли трески от палубата с ловния си нож.
— Кога бе, Кейнис? — попита Вейлин. — Кога си виждал акула?
Кейнис се усмихна, което се случваше рядко.
— Преди повече от година, в Еринейско море. Моят… веднъж пътувах по море. Там живеят много създания, тюлени, китове и повече риби, отколкото може да си представите. Има и акули. Една дойде до кораба ни. Беше дълга трийсет стъпки. Един моряк каза, че се хранят с китове и даже с хора, ако нямаш късмет и паднеш във водата. Разправяше истории, че се блъскали с кораби, за да ги потопят и да изядат екипажа.
Норта изсумтя пренебрежително, но останалите бяха явно впечатлени.
— А видя ли пирати? — попита Дентос нетърпеливо. — Казват, че Еринейско море е пълно с пирати.
Кейнис поклати глава.
— Нямаше пирати. Те не закачат кораби от Кралството след войната.
— Коя война? — попита Баркус.
— Мелденейската, за която все разправя инструктор Грейлин. Кралят изпратил флот да изгори най-големия им град и понеже всички пирати в Еринейско море са мелденейци, са се научили да не ни закачат.
— Не е ли по-разумно да им изгориш корабите? — зачуди се Баркус. — Така въобще няма да има пирати.
— Винаги може да си построиш нови кораби — обясни Вейлин. — Изгарянето на град оставя спомен, предаван от родители на деца. Така е сигурно, че няма да ни забравят.
