„Норта…“ Гневът се върна, свиреп и неукротим. „Как можа да направи това? КАК МОЖА?“ Гневът се трупаше още откакто Дентос му бе разказал за станалото, още откакто осъзна с премаляло сърце, че ще му се наложи да издири и убие брат си. Откри, че не е способен да изпита кой знае какво съжаление за отсечената ръка на Военачалник Ал Хестиан, трудно му бе да съжалява човек, който смяташе да излее скръбта си върху безпомощни пленници. Но Норта… „Той ще се бие“, знаеше Вейлин с ужасяваща сигурност. „Ще се бие и аз ще го убия.“
Закуси сушено говеждо и пое под лекия сутрешен ръмеж: водеше Плюй, защото теренът бе прекалено каменист за езда. Беше изминал няколко мили, когато лонакът го нападна.
Беше още момче. Скочи от скалите горе, демонстрирайки впечатляваща акробатика, преметна се във въздуха и стъпи ловко на крака пред Вейлин. В едната си ръка стискаше бойна тояга, а в другата — дълъг извит нож. Беше гологърдо и жилаво като хрътка. Вейлин прецени, че възрастта му е някъде между четиринайсет и шестнайсет. Главата му бе обръсната и имаше завъртяна татуировка над лявото ухо. Лицето му се напрегна в очакване на битката и то изкрещя остро предизвикателство на език, който Вейлин никога не бе чувал.
— Съжалявам — каза Вейлин. — Не знам езика ви.
Момчето явно сметна това или за обида, или за приемане на предизвикателството, защото нападна. Скочи във въздуха, вдигнало бойния кривак над главата си и изнесло ръката си с ножа назад за замах. Отработено движение, изпълнено с елегантна прецизност. Вейлин пристъпи настрани, за да избегне спускащия се кривак, хвана ръката с ножа насред замаха и повали момчето в безсъзнание с удар с отворена длан по слепоочието.
Посегна към меча си, докато се оглеждаше за още врагове. Очите му шареха по скалите горе. „Където има един, има и други — казваше брат Артин. — Винаги има и други.“ Не забелязваше обаче нищо, нито звук, нито миризма по вятъра, нищо, което да нарушава тихото барабанене на дъжда по скалите. Плюй явно също не усещаше нищо, защото почна да гризе лекичко увитите в кожа стъпала на лежащото в несвяст момче.
Вейлин го издърпа настрани, като едва се размина с един ритник от предното му копито, и приклекна да огледа момчето. Дишането му бе равномерно и от ушите и носа му не течеше кръв. Вейлин го обърна така, че да не си глътне езика и да се задуши, а после задърпа Плюй напред.
След още час деретата отстъпиха място на онова, което брат Артин бе нарекъл Каменната наковалня. Това беше най-странният и непознат терен, който Вейлин бе виждал — голи скали, осеяни с локвички дъждовна вода, и каменисти възвишения, издигащи се от вълнообразната повърхност като гигантски деформирани гъби. Можеше само да се удивлява на природния замисъл, създал такъв пейзаж. Кумбраелците твърдяха, че техният бог е направил земята и всичко по нея, докато мигне с око, но като гледаше проядените от времето бразди в издигащите се над него скални образувания, Вейлин разбра, че на това място са му били нужно много години, за да достигне такава дивна причудливост.
Яхна отново Плюй и го подкара ходом на север. До смрачаване бе изминал още десет мили. Лагерува под най-голямата каменна гъба, която успя да намери. Уви се в наметалото и подири съня. Клепачите му тъкмо натежаваха, когато лонакското момче нападна отново.
Момчето беснееше на неразбираемия си език, докато Вейлин връзваше въжето през гърдите му. Ръцете му вече бяха вързани зад гърба. На слепоочието му тъмнееше синина, друга се образуваше под носа му, където кокалчетата на Вейлин бяха открили нервния сплит, за да го прати в безсъзнание.
— Ниша улнис не Серантим — изкрещя момчето. Насиненото му лице бе сковано от омраза. — Херин! Гарнин!
— О, я млъквай — рече уморено Вейлин и натика един парцал в устата му.
Остави го да се гърчи във въжетата и поведе Плюй нататък, като внимаваше къде стъпва в тъмното, макар че светлината на половинката луна бе достатъчно ярка, за да върви, без да се спъва. Продължи, докато престана да чува приглушените викове на момчето, и си намери подслон край голяма скала. Легна и се остави на съня.
На следващия ден за първи път зърна слънчева светлина, откъслечни лъчи, които пробиваха облаците, за да заиграят по замръзналите скали на Наковалнята. Възвишенията хвърляха гигантски сенки, а обрулените им повърхности сякаш искряха. „Прекрасно е“, помисли си той и му се прииска да бе дошъл тук с друга задача. Натежалото му сърце сякаш му пречеше да се наслаждава на простичките неща.
