Синият камък лежеше в дланта на Вейлин — кралски дар. Слабата светлина на полумесеца блестеше по гладката му повърхност, тънки сребристосиви жилки нарушаваха иначе безупречната синева. Това бе най-големият син камък, откриван някога, повечето бяха малко по-големи от гроздово зърно, и Баркус го бе уведомил с едва скрита алчност, че би донесъл достатъчно злато, за да купиш по-голямата част от Ренфаел.
— Чувате ли това? — Гласът на Дентос бе спокоен, но Вейлин забеляза трепкането под окото му. Беше започнало преди година, когато приклещиха голям отряд лонаки в един задънен каньон на север. Както винаги, лонаките отказаха да се предадат и се хвърлиха право срещу строя им, като крещяха предсмъртните си песни. Беше кратка, но жестока битка. Дентос се намираше в най-гъстата ѝ част и излезе невредим с изключение на този тик. Той сякаш се усилваше точно преди битка. — Звучи ми като гръмотевица. — Ухили се, а трепкането продължаваше.
Вейлин прибра синия камък в джоба си и се взря през обширната равнина, простираща се навътре в сушата. Оскъдната тревица и редките храсти едва се виждаха в сумрака. Изглежда, северният бряг на Алпиранската империя не бе благословен с твърде много растителност. Зад него глъчката от хиляди гвардейци, събиращи се на брега, се смесваше с рева на прибоя и скърцането на безчет гребла — флотата мелденейски наемници продължаваше да доставя още хора. Въпреки шума го чуваше ясно: далечен тътен някъде от мрака.
— Не им трябваше много време — отбеляза Баркус. — Може би са знаели, че идваме.
— Мелденейски копелета! — Дентос се изхрачи на пясъка. — Никога не им вярвай.
— Може би просто са видели идващата флота — предположи Кейнис. — Трудно е да пропуснеш осемстотин кораба. А оттук до гарнизона в Унтеш са само два часа езда.
— Едва ли има значение откъде знаят — рече Вейлин. — Важното е, че знаят и ни предстои тежка нощ. По ротите, братя. Дентос, искам стрелците на онова възвишение. — Обърна се към Джанрил Норин, някогашния неуспял менестрел, а сега тръбач и знаменосец на полка. — Строяване по роти.
Джанрил кимна, вдигна тръбата към устните си и изсвири настоятелния сигнал. Мъжете реагираха мигновено, надигнаха се от местата, където почиваха сред дюните, и забързаха да се строяват. Хиляда и двеста души оформиха спретнати редици само за пет минути, с бързите несъзнателни действия на професионални войници. Имаше малко приказки и никаква паника. Повечето го бяха правили много пъти, а новобранците взимаха пример от ветераните.
Вейлин изчака, докато мъжете се съберат, после тръгна покрай строя, като проверяваше за пролуки, кимаше окуражително или порицаваше онези, които намереше с хлабава ризница или зле закопчани шлемове. Вълчите бегачи бяха най-слабо бронираните войници в Кралската гвардия: избягваха обичайния стоманен нагръдник и широкополите шлемове, като ги заместваха с плетени ризници и кожени шапки, обшити с железни пластини. Леката броня бе подходяща за част, която обикновено се използва за преследване на малки лонакски банди или разбойници през неравен терен или гъста гора.
Инспекцията на Вейлин всъщност бе работа на сержант Крелник, но се бе превърнала в нещо като ритуал преди битка, даваше на хората възможност да видят командира си, преди да започне хаосът — това отвличаше мислите им от предстоящото кръвопролитие и му спестяваше тежката задача да изнесе вдъхновяваща реч, както правеха другите командири. Знаеше, че верността на мъжете към него се дължи най-вече на страх и предпазливо уважение към непрекъснато растящата му репутация. Те не го обичаха, но той не се съмняваше, че ще го следват, с речи или без.
Спря се пред един мъж, който някога бе известен като Галис Катерача, а сега бе сержант Галис от Трета рота. Галис го поздрави с отсечено козируване.
— Милорд!
— Имаш нужда от бръснене, сержант.
Галис се ухили. Това беше стара шега, той винаги изглеждаше небръснат.
— Да се приготвим ли за кавалерия, милорд?
Вейлин хвърли поглед през рамо. Мракът още забулваше пейзажа, но тътенът се усилваше.
— Да, сержант.
— Надявам се, че са по-лесни за убиване от лонаките.
— Скоро ще разберем.
Мина в тила, където Джанрил Норин чакаше, хванал юздите на Плюй в нервните си ръце, като гледаше да стои колкото може по-надалеч от прословутите със своята злоба зъби. Плюй изпръхтя, когато Вейлин се приближи, и му позволи да го яхне без обичайното раздразнено трепване. Винаги се държеше така преди битка — по някаква причина предстоящото насилие, изглежда, го успокояваше. Каквито и недостатъци да имаше като покорно ездитно животно, през последните четири години се бе доказал като страховит боен кон.
— Проклета кранта — каза Вейлин и го потупа по шията. Плюй изцвили силно и почна да рие с копито песъчливата почва. Беше понесъл тежко неудобството да пътува затворен през Еринейско море и сега сякаш се радваше на простора и обещанието за битка.
