— Благодаря. Бяха им нужни две седмици, докато дойдат да ме приберат. Брат Илтис и хората му нахълтаха в Дома на ордена с кралска заповед за арестуването ми. Както вече забеляза, брат Илтис не е най-милият човек на света и му достави голямо удоволствие да ми обясни подробно какво ме чака в Черната твърд. Цялата онази нощ лежах будна и слушах писъците. Когато вратата на килията се отвори, едва не припаднах от страх, но беше принцеса Лирна. Носеше чисти дрехи и кралска заповед за освобождаването ми под нейна опека.
„Лирна. Интересно каква ли хитрост се крие зад това?“
— Значи съм ѝ длъжник.
— Аз също. Толкова добра и храбра душа се среща рядко. Тя се погрижи да получа всичко, което ми е нужно, хубава собствена стая, книги и пергамент. Прекарахме дълги часове в разговори в нейната тайна градина. Знаеш ли, мисля си, че е самотна. Когато получих съобщението ти и си тръгнах, тя дори се разплака. Между другото, каза да ти предам горещите ѝ поздрави.
— Много мило от нейна страна. — Вейлин изпитваше остро желание да смени темата. — Какво ти предложи той? Янус имам предвид. Знам, че със сигурност се е опитал да те впримчи в някаква сделка.
— Всъщност го видях само веднъж. Гвардейският капитан, Смолен, ме отведе в стаята му. Из града и двореца се носеха слухове, че напоследък не бил добре, и това се виждаше ясно като бял ден по сивотата на кожата му и начина, по който плътта висеше върху костите му. Може би е от напредването на възрастта, съпроводено с някаква тежка болест. Предложих да го прегледам, но той каза, че си имал предостатъчно лекари. После се втренчи в мен и ми зададе само един въпрос. Когато му отговорих, се засмя и каза на капитана да ме върне в покоите на принцеса Лирна. Смехът му бе тъжен, изпълнен със съжаление.
— Какво те попита?
Тя се размърда, надигна се на колене и чаршафите се свлякоха и разкриха слабичката ѝ фигура. Очите ѝ блестяха и той осъзна, че плаче.
— Попита дали те обичам. Отвърнах му: „Да“. И е вярно. — Ръцете ѝ помилваха лицето му с треперещи пръсти. — Обичам те. Трябваше да замина с теб, когато ме помоли преди толкова много години.
На сутринта, когато се събуди след Клането на аспектите, след като тя бе спасила живота му.
— Мислех, че е било сън.
— Значи и двамата сме сънували едно и също. — Ръцете ѝ спряха насред милувката и тонът ѝ внезапно се разколеба. — Все още можем да го направим. Вече няма място за мен в Кралството, а имам цял свят за разглеждане. Можем да го видим заедно. И дори да си намерим място, където няма крале, няма войни и хората не се избиват едни други заради вяра, богове или пари.
Той я притегли към себе си и я прегърна, наслаждаваше се на топлината ѝ, вдишваше уханието на косата ѝ.
— Тук има нещо, което трябва да свърша. Нещо, което трябва да стане.
Усети я как се напрегна.
— Ако имаш предвид да спечелиш тази война, трябва да знаеш, че това е глупава надежда. Империята се простира на хиляди мили, от пустинята до замръзналите планини, и в нея има повече хора, отколкото са звездите на небето. Ако се справиш с една армия, императорът ще прати след нея втора, а после и трета.
— Не, не става дума за войната. А за една задача, възложена ми от аспекта. Не мога да избягам от нея, макар че ми се иска. Когато я свърша, сънищата и мечтите ни вече ще са само наши.
Тя се притисна по-силно към него, устните ѝ докоснаха ухото му и прошепнаха:
— Обещаваш ли?
— Обещавам. — Говореше сериозно, от цялата си душа, и не можа да разбере защо думите му прозвучаха като лъжа.
Мигът бе нарушен от силно ръмжене откъм коридора. Джанрил Норин го повика през вратата с глас, изнервен от стоенето лице в лице с ядосания Белег.
Шерин притисна устата си с ръце, за да не се засмее, и се мушна под завивките, докато Вейлин посягаше към панталоните си.
— Какво има? — попита той, като отвори вратата.
— Някакъв алпиранец на портите настоява да излезете да се биете с него, милорд. — Очите на Джанрил се откъснаха от лицето на Вейлин, за да надзърнат в стаята зад него, преди да се втренчат в още ръмжащия Белег. — Капитан Антеш предложи да го надупчим със стрели, но брат Кейнис реши, че може би ще го искате жив.
— Как изглежда този алпиранец?
— Едър мъж с почти побеляла коса. Облечен е като един от онези конници, с които се бихме на брега. Изглежда зле, май му е трудно да се крепи на седлото. Струва ми се, че е прекарал твърде дълго в пустинята.
— Колко души има с него?
— Николко, милорд. Съвсем сам е, можете ли да повярвате?
— Кажи на брат Френтис да събере разузнавачите и съобщи на брат Кейнис, че идвам веднага.
— Да, милорд.
Вейлин затвори вратата и почна да се облича.
— Ще се биеш ли с него? — попита Шерин изпод завивките.
— Знаеш, че няма. — Той навлече ризата си и се наведе да я целуне. — Искам да направиш нещо за мен.
Капитан Нелиесен Нестер Хеврен седеше отпуснато на седлото, небръснатото му лице бе посърнало от умора. Но когато портите се разтвориха и той зърна Вейлин, явното му изтощение се смени с мрачно задоволство.
— Значи намери кураж да се изправиш срещу мен, а, северняко? — извика, докато Вейлин се приближаваше.
